През селото минаваше оживен път. През деня слънцето било толкова горещо, че катранът по асфалта се разтопявал. До вечерта всичко най-накрая се успокои. От време на време минаваше по някоя кола, кучетата лаеха и в селото настъпи дългоочакваната прохлада. Най-накрая палещото августовско слънце потъна под хоризонта и ние можехме да въздъхнем с облекчение.
В тази жега баба Катя винаги готвеше в лятната кухня, за да запази къщата хладна. Тя прекара целия ден в майсторене на зимния склад и накрая, вечерта, се прибра вкъщи, като бавно раздвижваше уморените си крака. Затвори няколко буркана с домати, краставици и малиново сладко.
“Сладкото ще е за Юлия, тя го харесва”, разсъждаваше тя. “Това е достатъчно за днес, тя направи толкова много… вече не е на тази възраст…” Катерина Петривна влезе в къщата и въздъхна тежко.
Всяко лято дъщеря ѝ Юлечка ѝ идва на гости, а мъжът ѝ я води на почивка в селото. Макар и не за дълго, само за седмица и половина, но все пак… те отново ще се карат, както всяко лято: “Мамо, защо, хайде! Сега всичко се продава на пазара и в супермаркетите. Имат ги през цялата година. Защо?” Но тя никога не си тръгваше с празни ръце.
Често баба Катерина седеше до прозореца и си спомняше за младостта си, за мъжа си Николай, за малката Юлечка… много й липсваше дъщеря й… Дъщеря й неведнъж я беше молила да се премести в нейния град и в такива моменти на спомени Катерина Петривна беше готова да се съгласи на всичко, само и само да е близо до дъщеря си.
Но не можеше да се реши, въпреки че апартаментът на дъщеря ѝ беше просторен и в него щеше да има достатъчно място за всички, но имаше нещо, което я задържаше в собствения ѝ дом.
Баба Катя не можеше да го опише с думи… Той беше неин, неин… как можеше да живее без всичко това? Без мириса на земята след дъжд, без тази вечерна прохлада, без ароматите на билките и цветята в полето и прясно окосената трева и вече изсъхналото сено…
Юлия само поклати глава. Майка ѝ не можеше да се съвземе, не можеше да се реши да се премести. Тя все отлагаше и отлагаше… Баба Катрия стана, отвори прозорците, за да влезе малко свеж въздух, вечеря набързо и по навик тихо отиде в ъгъла, където имаше своите икони, и се помоли.
– “Богородице, Майко Божия, дай ни на всички здраве, включително и на мен, грешницата, и на дъщеря ми Юлия и съпруга ѝ Сергей.Дано всичко им е наред… само че Господ не им е дал деца… Е, вече е късно…”
Баба Катя въздъхна тежко… Изведнъж откъм прозореца долетяха гласове, някаква кавга, странни звуци. Гласовете идваха от съседите. Катерина Петривна бързо излезе на двора…
В съседство живееше старата приятелка на Катя Ивановна. Но миналата година тя почина и децата ѝ бързо продадоха старата ѝ къща, заедно със земята, на някакви външни хора. Новите съседи обичали да празнуват. И мъжете, и жените го правеха.
Отначало Катерина Петровна не ги харесваше. Всеки ден имаше кавги, партита и т.н. Единственото, за което баба Катя съжаляваше, беше детето, тяхната дъщеря. Тя беше съвсем малко момиченце, което тъкмо се готвеше да тръгне на училище… Баба Катя се разхождаше из двора.
Колко е хубаво навън през нощта… Хладен, свеж въздух. Тя се приближи до портата. На една стара пейка седеше тънко момиче… – Какво правят пак? … – Да, пак… Момичето избърса очите си с малката си ръчичка… – Хайде… Да влезем вътре, няма да седиш тук сама.
Аз също имам нещо вкусно… – Не, не, сега всичко ще се успокои и ще отида… – Как се казваш? Хайде, бейби, хайде… – Аз съм Ира… – Баба Катя се замисли. Майка ѝ също се казва Ира…
– Хайде, Ира. Поне ще ми дойдеш на гости, защото аз съм на преклонна възраст. Аз съм баба Катя. Детето погледна баба си с подозрение. Живяла е с баба си… Баба Катя прилича на нея. Всичко беше наред с баба ѝ… Беше тихо. А после тя почина и тя трябваше да се премести при майка си и доведения си баща. Майка ми е добра… Но как…
– Момичето тъжно поклати глава. Баба Катя наля на момичето купичка с вкусна, прясна супа и й сервира палачинки със сладко. В дома ѝ беше тихо и уютно. Ирина беше сита, започна да спи… – Бабо, мисля, че вече ще си тръгна… много ти благодаря…
– Дете, защо си… сега ще ти оправя леглото и ще заспя. Никой от тях сигурно дори няма да забележи, че не си вкъщи… Баба Катя погледна Ирина с тъга. Момичето кимна в знак на одобрение.
От този ден нататък Ирина често гостува на баба си Катя. И тя беше твърде щастлива да я види. Тя много харесваше Ирина. Баба Катя се чудеше как такива родители могат да отгледат толкова красиво, тихо и трудолюбиво дете. Зетят на баба Катя също много харесваше Ирина и дъщеря ѝ. Юлия погледна момичето и въздъхна тъжно…
Не се задържаха дълго. Едва бяха пристигнали и вече се връщаха отново. Баба Катя изпроводи дъщеря си със сълзи на очи… Двете с Ирина живееха така. Момичето почти никога не си беше вкъщи. Минаха дни и дни. Вече беше есен и валеше.
Баба Катя си пишеше домашните с нея, гледаха анимационни филми по телевизията, правеха кнедли… Само така, неусетно, а зимата вече е на път… сняг. Всичко било покрито със сняг… Един ден баба Катя се събудила рано и искала да изпече няколко питки, за да почерпи детето си с нещо вкусно.
Наложило се да отиде до магазина – свършило й се брашното. Там срещна майката на Ирина. Тя отново купуваше… очакваше отново кавги… Баба Катя реши да я засрами малко: “Можеше поне да помислиш за детето… не се самосъжалявай.
Можеше да купиш хляб, шоколад, бонбони за детето… – И това не е твоя работа, така че си върви и не ми казвай! Погледни себе си! Катерина Петровна отново поклати глава. Вечерта някой почука тихо на вратата. Ирина стоеше на прага с ученическата си чанта в ръка.
– Отново ли си, малката? Влез, влез… – Отново… Сутринта трябва да ходя на училище. Мога ли да остана при теб? Влез, влез… Тази нощ баба Катрия се събуди от странна светлина навън. Тя погледна през прозореца и замръзна… Беше истина…
Съседска къща… Баба Катя наметна палтото си и изтича навън. Всички съседи излязоха и донесоха вода. Но водата беше безполезна… Поне родителите на Ирина бяха добре… Ирина избяга от къщата на баба Катя и се затича към майка си… тя я прибра и отиде някъде с мъжа си…
След няколко дни дъщеря й се обади: “Как си, мамо?” – О, не питай… Ирина беше отведена в дом за сираци… Не я оставиха с такива родители. Това се случи тук…” Баба Катя избърса очите си с носна кърпичка.
“Юлия, дори не знам как да ти кажа…” – Какво е, мамо? “Юлия, може би аз… може би ние…” – Вече сме мислили за това, мамо. Да, решихме да вземем Ирина да живее при нас… ако се получи, разбира се… Минаха два месеца и документите бяха оформени. Баба Катя, Ира и новите ѝ родители, Юлия и Сергей, започнаха нов живот в града… Всички заедно
