Синът ми и съпругата му се преместиха в апартамента, който наследих от майка ми. Съпругът ми и аз не им дадохме апартамента, а просто ги оставихме да живеят там.
Синът ми каза, че ще живеят в нашия апартамент най-много пет години, а след това ще си наемат апартамент и ще се изнесат. Минаха осем години, а те не възнамеряват да се изнесат. През това време им се раждат две деца, а третото е на път.
Имаме нужда от апартамента, защото искаме да го отдаваме под наем със съпруга ми. Случи се така, че заради пандемията съпругът ми беше уволнен от работа и заплатата ми не стига, за да живея.
Съпругът ми не може да се пенсионира, законът се е променил. Всичко върви срещу нас. Не искаме да изгоним сина си и семейството му, но нямаме друг изход. Така или иначе е трябвало да се изнесат по-рано.
Когато съпругът ми говори със сина си за това, той просто вдига ръце и казва: “Къде ще ходим с децата, а очакваме трето. Чудя се защо имат деца, след като няма къде да живеят.
Никой не им е обещал апартамент. Със съпруга ми разбрахме, че не можем да ги изселим мирно, затова измислихме хитър план.
Обадих се на сина си и му казах, че един роднина ни идва на гости и трябва да бъде прегледан в болницата до апартамента ни. Помолих ги да се преместят в апартамент под наем за две седмици, който щях да им наема.
Синът и снаха ми се възпротивиха, затова съпругът ми им каза да останат при роднина или да наемат апартамент за нея. Когато се изнесоха, двамата със съпруга ми сменихме ключалките и изпратихме вещите им с хамали в наетия апартамент. Разбира се, те бяха обидени от нас.
Синът ми каза, че вече няма родители. Какво трябваше да направим? Те обещаха, че ще се преместят след пет години, така че ги търпяхме три години.
