Живях със съпруга си в продължение на 10 години без деца. Съпругът ми не можеше да има деца. Разбира се, че бях разстроена, но се опитвах да не говоря за това, защото знаех колко трудно е за съпруга ми да чуе, че семейството ни е безполезно заради него. След десет години такъв живот сериозно се замислих дали да не осиновя дете.
Съпругът ми не беше изненадан, той веднага се съгласи. Сякаш и двамата чакахме единият от нас да предложи да осинови дете, за да се съгласи другият.
Имахме тристаен апартамент, предоставен само на двама ни, и искахме да чуем бебешкия плач в него. Беше много празен без бебето в него. И в продължение на десет години живяхме в тази празнота.
Съчувствам на тези, които разбират, но е ужасно да гледаш как други жени се радват на децата си и да осъзнаеш, че няма да го имаш, че не ти е писано да го имаш, и бам – природата е решила.Свършено е, свършено е. Отидохме в сиропиталището. Съпругът ми ме помоли да отида и да видя децата сама, защото плачеше още от вратата.
Щом влязох в стаята, където децата играеха, очите ми веднага паднаха върху едно момиченце на пет или шест години. Тя седеше на пода и си играеше тъжно с малки кукли, без да обръща внимание на хората около нея.
По-късно разбрах, че се казва Олена, била е на пет години, а родителите ѝ са починали, когато е била на три. Младата двойка се е озовала в ДОТ, който е отнел живота им. Оттогава момичето живее в сиропиталище.
Отидох да се срещна с нея, но тя беше много затворена. Разбрах всичко, дори знаех, че няма да я чуя през първия ден. Знаех, че Олена е моята дъщеря.
Малката Елена, с огромните си очи и тъмнорусите си къдрици, ми се струваше толкова близка, че започнах да я посещавам всеки ден. Тя почти не общуваше с мен.
Вече втора седмица идвах при нея, сядах до нея, разказвах й забавни истории от живота си, опитвах се да се сприятеля с нея, но беше невъзможно… Ръцете ми постепенно се предадоха. Съпругът ми се притесняваше от мен.
