Пред очите ѝ синът ѝ е отведен с белезници. Месец по-късно на вратата позвъни момиче, което държеше новородено бебе с очи като тези на сина ѝ.
“Съжалявам, не мога повече да правя това – каза тя, оставяйки бебето и всички пари, които имаше, – успях да събера толкова много, съжалявам отново. Кажи й, че съм я обичала. Тя е стара, но все още стои на краката си, все още е силна.
Успява да отгледа внука си и да го изпрати на училище. Скоро синът ѝ щял да се върне. Но момчето не чакаше баща си.
И не можеш да го обвиняваш. Никога не го бях виждал през живота си. Той не познаваше и майка си, само знаеше, че тя много го обича и че съжалява. Скоро синът му се върна. Той дълго плакал, извинил се на майка си и ѝ благодарил, че го е отгледала.
Отначало детето не разбирало кой е той. Но после свикна и го нарече татко. Той обичаше баща си и го обичаше много. Майката най-накрая се отпусна.
За една стара жена беше трудно да носи такава отговорност. Но една сутрин се събудих и видях бележка на масата: “Напускам, трудно ми е без нея”. И отново, отново и отново.
Тя не може да намери място за себе си, защото този път детето вече е възрастно и разбира, че баща ѝ я е изоставил. А и здравето ѝ вече не е същото, едва не се озовава в болница.
Още един първи септември, още едно дете без родители. Един ден, когато се прибирах от училище с внука си, видях сина си и снаха си във входа. Те сияеха от щастие. Оказа се, че синът им не ги е изоставил.
Той тръгнал след любимата си, търсил я дълго време и накрая я намерил. Тя не се омъжила, сърцето ѝ не обичало друг. Измина една година.
Синът и снахата се преместили в съседна къща и работели, но не забравили за баба си. Бяха ѝ безкрайно благодарни, че е отгледала внука си и им е простила, а сега все още кърми новороденото си внуче, което толкова много прилича на нея.
