Мама беше много красива, но това беше единственото й предимство. Така казваше баща ми. И аз, която го обожавах до болка, гледах на всичко през неговите очи. Татко преподаваше политически науки на студенти. Той беше много умен, произхождаше от интелигентно семейство, което не прие веднага майка ми. Историята на тяхната среща научих много по-късно.
Баща ми, като част от девическия студентски отряд, отишъл в колхоз, за да строи заграждения за животните. Майка ми беше на 17 години и работеше като доячка. Образованието ѝ беше 8-и клас, а това беше разтегливо – дори след дълги години живот с баща ми, тя така и не се научи да чете бързо, прокарваше пръсти по редовете и шепнеше тихо поредицата от срички. Но тя беше необикновена красавица! Крехка, с прозрачна бяла кожа, меденозлатиста коса до кръста, сини василкови очи и изваян профил. На сватбената снимка тя изглежда като на снимка от списание. Татко беше висок, чернокос, с гъсти мустаци и много мъжествен. През онова лято мама забременя от татко и той трябваше да се ожени за нея.
Не, той вероятно я е обичал някога. Но родителите му оказваха натиск върху него, обвиняваха майка му, че го е подмамила да се ожени, а в университета се подвизаваха млади аспирантки, които може и да не бяха толкова красиви, но бяха образовани и интелигентни, можеха да водят разговор. И освен това, няколкото пъти, когато баща ми се опита да я заведе на някакви приеми и събирания, тя се хранеше толкова небрежно, не знаеше как да използва прибори и се смееше толкова гръмко, че той се срамуваше от нея. Не се поколеба да каже на майка си, а тя само поклащаше глава с тъжна усмивка, без да смее да му противоречи.
Никога не съм искал да бъда като майка си. Исках да накарам баща си да се гордее с мен. Бях научил азбуката си преди училище и можех да чета много по-добре от майка ми. По цял ден се упражнявах в числата, за да мога, когато баща ми ме попита за друг пример, да дам правилния отговор и да заслужа похвалата му.
На масата внимателно наблюдавах как се държи баща ми и му подражавах – ядях със затворена уста, не облизвах чинията с хляб, както правеше майка ми, и използвах вилица и нож. Въпреки всичко това баща ми не ме харесваше особено. Дните, в които можех да разговарям с него, дълго време бяха моята радост и аз мислено преглеждах фразите, които ми казваше. А когато бях във втори клас, баща ми ни напусна. Майка ми дълго време криеше това от мен, но накрая разбрах, че се е запознал с друга жена. Когато чух тази ужасна дума “развод”, си помислих само за едно: “Иска ми се баща ми да ме вземе при себе си…”.
Но, разбира се, останах с майка ми. Трябваше да се изнесем от апартамента – той принадлежеше на баба ми и дядо ми, а те бяха твърде щастливи да се отърват от мен и майка ми. Известно време ни изпращаха малки парични преводи – баща ми всеки месец, а баба ми – на рождения ми ден и в навечерието на Нова година.
Но разпадането на семейството ни съвпадна с разпадането на профсъюза, така че много скоро баща ми загуби работата си и паричните преводи спряха. Майка ми си намери работа като чистачка на няколко места и миеше подовете от сутрин до вечер. Плащаха ѝ малко, заплатата ѝ често закъсняваше, така че живеехме в бедност. С годините красотата на майка ми избледня и сега не можех да видя нищо хубаво в нея. В съзнанието си я обвинявах за изоставянето на баща ми. И тогава баща ми започна да се занимава с бизнес. Веднъж се отби в дома ни, донесе ми ново яке и ми остави малко пари. Този ден се запечата за дълго в паметта ми: беше зима, току-що се бях върнал от училище, премръзнал в старото си палто, чиито ръкави отдавна бяха твърде къси за мен. Татко стоеше на входа, майка ми беше на работа и никой не му отвори вратата, но той не си тръгна, стоеше там и чакаше.
Душата ми се зарадва – баща ми не беше забравил за мен! Поднасях му чай със захар, разказвах му безкрайно за успехите си в училище, опитвах се да му покажа каква умница съм станала. Татко ме слушаше невнимателно, но не си тръгна, а си допи чая. Разгърна едно ново яке, на което се зарадвах, сложи на масата малко пари и каза: – Дай това на майка ти. А следващия месец ще ти донеса още едно.” “Ще дойдеш ли на рождения ми ден?” – попитах плахо. Татко ме погледна внимателно, сякаш беше забравил, че рожденият ми ден е след месец.
После каза: “Разбира се! Какво да ти подаря?” “Кукла!” – казах аз, малко смутена – бях достатъчно голяма за кукли, но думите просто излязоха от мен. Защо исках да взема този символ на детството от ръцете на баща ми? Обикновено той ми купуваше книги за рождения ми ден.
Добре – кимна той, – можеш да си вземеш кукла. Когато майка ми се върна, гордо ѝ разказах за посещението на баща ми. И че той ще дойде на рождения ми ден и ще ми подари кукла. Излишно е да казвам, че на рождения ми ден тичах към къщи толкова бързо, колкото можех, страхувайки се, че баща ми няма да ме чака. Надявах се, че ще стои на входа, но той не беше там. Предния ден майка ми беше изпекла торта, а на сутринта ми подари нов шарен пуловер, който беше на мода и аз отдавна мечтаех за него. Не докоснах тортата – чаках баща ми.
Но той така и не дойде. Вечерта, когато майка ми се прибра от работа, я изядохме заедно. Но аз изобщо не бях в празнично настроение и накрая се разплаках. Разбира се, майка ми разбра, но не каза нищо за баща ми. На следващия ден майка ми ми подаде една кутия. “Ето – каза тя, – сигурно е имало забавяне в пощата, трябваше да я донесат вчера.
Това е от баща ти. Отворих кутията и там имаше чисто нова кукла в красива розова опаковка. Възкликнах от радост и попитах: “Защо не дойде сам?” “Сигурно са го изпратили в командировка”, отговори майка ми и погледна настрани. “Тази кукла ми стана любима.”
Дори я взех със себе си в училище, без да се страхувам от подигравките на съучениците си. Но баща ми така и не се върна. А баба ми така и не ми изпрати обичайния паричен превод като подарък. Постепенно свикнах с факта, че в живота ми нямаше никой друг освен майка ми. Но всеки ден ми липсваше баща ми и правех всичко, което правех, с надеждата, че един ден той ще се върне, ще види какъв съм станал и ще се гордее с мен. След единадесети клас постъпих в медицинско училище.
И толкова много исках да споделя тази новина с баща ми, че реших да го намеря на всяка цена. Имах смътен спомен за адреса както на апартамента на баща ми, където живеех от осем години, така и на апартамента на баба ми и дядо ми, който посещавах само по празниците.
Без да казвам на майка ми, отидох да го потърся. В апартамента на баща ми една жена отвори вратата и ми каза, че тук няма такива хора и че тя живее тук от седем години. Опитах се да я попитам за предишните наематели, но тя затвори вратата.
Никой не отговори в къщата на бабата и дядото. Тъкмо се канех да си тръгна, когато съседната врата се отвори и една суха старица с големи очила попита: – Кого искаш? Аз съм тяхната внучка.
Старицата ме погледна внимателно и каза: “Е, ако си внучка, трябва да знаеш, че те са в гроба от много години. Изчервих се. – Не знаех… Родителите ми се разведоха и аз… – Да, да, да. Разведени… значи ти си Машенка, значи? – Да. – Искаше ли да видиш баба си и дядо си? – Исках. А също и с баща ми – издишах аз. Старицата ме погледна по такъв начин, че разбрах всичко наведнъж.
Дете, а после ги нямаше. За дългове. Всичко това за един ден. Всичко беше заради баща ти… Истината ме удари толкова силно, че не можех да дишам. Не се притеснявай за това – каза старицата, – млада си, целият ти живот е пред теб. Майка ти жива ли е? Кимнах.
“Точно така. Ще ти дам адреса на гробовете им, имам го записан някъде. Отиди и поговори с тях, това ще те накара да се почувстваш по-добре. Тя дълго рови из различни чекмеджета, докато намери подходящата тетрадка. Продиктува ми номерата на гробовете и ми каза името на гробището.
Благодарих ѝ и веднага си тръгнах, докато не промених решението си и страхът не ме обхвана напълно. Всички гробове бяха обрасли с плевели, неподдържани. Едва успях да ги разчистя, за да прочета надписите. Всички бяха подредени в редица, зад една и съща ограда. Като погледнах датата на смъртта, разбрах, че е два дни след последната ми среща с татко. Едва на път за вкъщи, клатушкайки се в стария трамвай, ми хрумна, че няма как баща ми да ми е изпратил тази кукла за рождения ми ден.
Оттогава пазех тази кукла и я различавах от всички останали подаръци, които майка ми ми беше подарила преди и след това. Но и тази кукла беше от майка ми, помислих си изведнъж. По бузите ми се появи руменина, а в гърлото ми заседна буца. Почувствах се засрамен. Баща ми се оказа обикновен бандит, който беше убил родителите си. Добре, че не живеехме заедно по онова време, иначе майка ми и аз щяхме да лежим там една до друга. Не разказах на майка ми за пътуването си. Излъгах и казах, че съм бил навън с приятелите си. После я прегърнах, казах ѝ, че много я обичам, и добавих: “Благодаря ти за всичко.
Майка ми се изненада и ме погледна с очите си, които с течение на времето бяха малко избледнели, но все още бяха с ярък цвят на метличина: – Винаги съм знаела, че ти ми подари тази кукла. Ето защо я обичах толкова много. Големи сълзи се търкулнаха по очите на майка ми. Не се срамувах от лъжата си. Срамувах се от всички години, в които вярвах, че в нея няма нищо хубаво, освен бързо изчезващата ѝ красота.
