– “Ех, Баба Клава, докога ще протакаш това? Утре имам ревизия в магазина, а заради теб нямам пари в брой! Казах ти да върнеш всичко навреме.” – Гал, съжалявам… но в момента нямам нито стотинка.
Получихте пенсията си, трябваше да отидете направо в магазина, за да вземете парите. Казахте, че е трябвало да ги върнете преди две седмици!” – Не викай така, скъпа… Наистина нямам пари.
– Иди и ги потърси тогава, давам ти време до вечерта. Баба Клава излезе от магазина, а по лицето ѝ се търкулнаха сълзи. Не можеше да върви по-нататък, сълзите ѝ пречеха да вижда пътя.
Тогава се зададе странна кола – кола, която никога преди не беше виждала в селото. От колата слязъл енергичен чичо и влязъл в магазина. “Леля Галя, това съм аз, познаваш ли ме?”
“О, Альоша, ти си станал толкова галантен, толкова градски. Не мога да те позная, остарял си.” – “Да, леля Галя, дойдох в родното си село да остана за малко.”
– “Хубаво е, че не забравяш родния си край, връщай се по-често. -Ще се опитам. Дай ми кутия шоколадови бонбони, най-добрите, най-скъпите. Още по-добре, пет кутии наведнъж, защото трябва да посетя много хора.
Един весел мъж излезе от магазина с голяма чанта и забеляза разплаканата баба Клава.- Какво се случи с вас? Галка ли те обиди?
– Не, напротив, тя ми помогна, а аз я подведох. Не мога да изплатя дълга й. – Какво си ял, пил или нещо подобно? – За какво говориш, скъпи? Взех си храна, но пенсията ми се използва за лечението на дядо ми. В днешно време лекарствата са толкова скъпи…
Альоша се върна в магазина и провери в тетрадката си какво е купила баба Клава. Наистина, това бяха само хранителни продукти: захар, брашно, хляб, колбаси. Альоша плати всичко за баба си и й купи торба с хранителни продукти. –
Дано дядо ти скоро оздравее. – Благодаря ти, скъпа… Дори не знам какво да кажа. Малко са хората като теб.
