Имам по-малка сестра, Виктория, която е най-големият ми противник, така да се каже, още от детството. Вика винаги е искала да получи всичко наведнъж. В сравнение с мен тя не обичаше да споделя.
Да консумираш чужда храна беше нормално, но да споделяш или поне да приготвяш своя собствена – не. Когато и на двете ни даваха бонбони, тя веднага поглъщаше своите, а после казваше на майка ми да ме накара да ги споделя със сестра ми. Аз трябваше да споделя.
Когато бях дете, това бяха бонбони, а по-късно – слушалки, плейъри, дискове, дрехи, бижута, чанти и т.н. Мразех сестра си за това. Никога не съм вземала нищо от нейните вещи, а тя използваше моите повече от мен. С течение на времето пораснахме.
Постепенно скъпите бижута замениха бижутерията, но сестра ми никога не промени характера си. Родителите ми винаги са ми казвали, че Вика е моята сестра и аз трябва да споделям всичко с нея.
Никога не съм имала оплаквания от нея. По някаква причина винаги аз бях този, който беше обвиняван. През третата година в университета си намерих работа, а две години по-късно си купих ипотечен кредит.
Сега съм в ипотечно робство, но знам, че вече не трябва да се страхувам, ако хазяинът не хареса някоя нова вещ в къщата, и не ми се налага да обикалям различни къщи под наем в търсене на един и същ апартамент и хазяин.
След като си купих собствена къща, родителите ми с постоянните си искания да помагат на сестра ми малко изостанаха, защото вече разбираха колко трудно ми е да плащам ипотеката.
Сестра ми не остана по-назад. Беше помолила родителите си за апартамент, но не искаше да се притеснява. Разбира се, за нея беше по-лесно да помоли някого, отколкото да го спечели сама.
Това беше първият път, когато майка ѝ показа на сестра ѝ нейното място. Тя винаги получаваше това, което искаше, и тогава майка ми сложи ръце отстрани: “Ако искаш апартамент, работи, изкарвай пари, купи го, ако не искаш да работиш, намери си мъж със собствено жилище.
Не сме помогнали на сестра ми с жилище, няма да помогнем и на теб. Ние самите бихме могли да се възползваме от помощ. Тези думи на майка ми бяха като бъчва с мед за душата ми.
Най-накрая майка ми каза това, което трябваше да каже много отдавна. Вече две години живея в апартамента си и съм доволна от живота си. Имам достатъчно в живота си, нямам от какво да се оплаквам. Наскоро се случи инцидент, заради който все още не мога да простя на сестра си. Трябваше да отида в друг град по работа. Вкъщи имам котка и растения.
Оставих ключа на майка ми, за да храни котката и да полива растенията. Месец по-късно се върнах. Всичко беше наред, но забелязах, че много често започнах да губя всякакви дребни предмети като гривни, червила и т.н.
Мислех, че съм ги изхвърлила, а после с изненада установявах, че са изчезнали. Едва тогава осъзнах, че това не е било изцяло мое дело. Един ден се разболях и си останах вкъщи. Лежах спокойно на дивана, когато се обадиха по домофона.
Не очаквах никого, затова не се втурнах да отварям вратата. Интеркомът иззвъня два пъти. После обажданията спряха и започнаха да звънят на вратата. Аз също не отворих вратата.
Станах и отидох в кухнята. Вече не можех да спя заради тези обаждания, затова реших поне да си направя чай. Взех си чашата и лениво се запътих към леглото, за да гледам телевизионен сериал. Тогава чух, че някой бърка в ключалките на вратата. Замръзнах по пътя си.
Страхът ме заля от главата до петите. Вратата се отвори. Застанах на прага на кухнята. Това не беше майка ми, а Вика. Тя спокойно събу обувките си, отвори кухненското ми шкафче и започна упорито да търси нещо. Вика не ме забеляза, защото стоях зад стената и тя почти не можеше да ме види.
От изненада просто стоях неподвижно и наблюдавах случващото се. След това Вика тръгна към спалнята ми и ме видя по пътя. Тя застана в кръг, после започна да мига, обу си маратонките и си тръгна. Опомних се и се обадих на майка ми.
Тя каза, че е станало някакво недоразумение, защото никой друг освен нея не е имал ключовете ми. Но поне майка ми обеща да поговори с Вика. По-късно сестра ми сама го обясни. Оказа се, че това умно момиче е направило дубликати на ключовете ми, когато е дошла в апартамента ми с майка си, докато ме е нямало.
Тъй като Викуся смятала, че имам всичко, а аз имам наглостта да не споделям, тя решила да прави всичко сама – да взема по нещо със себе си всеки път, когато напуска дома ми. Разбира се, аз имах толкова много, че нямаше да забележа.
Майка ми ме моли да простя на Вика, защото според нея сестра ѝ не е извършила такова престъпление. Аз не съм в настроение да ѝ простя. Ако можех, щях да я предам на полицията.
