До четиринайсетгодишна възраст бях сигурен, че имам много роднини. И баща ми, и майка ми са израснали в големи семейства. Така че имах братовчед и леля. Имах и богати родители. Те също бяха гостоприемни. В
инаги посрещаха роднините си и им даваха пари назаем. В днешно време не съм сигурен дали някога ще ги получат обратно. Имах всичко, за което едно момиче на моята възраст може да мечтае.
Освен това учех в най-добрия лицей в столицата. Всичко това се изпари изведнъж. Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Останах сирак и беше решено да ме изпратят в сиропиталище. Обадих се на роднините си.
Но не успях да се свържа с много от тях. А тези, които отговаряха на телефонните обаждания, отказваха да ме изведат от приюта под един или друг предлог. Подслон ми даде семейството на леля ми Марина. Тя работеше като акушерка.
Майка ми й помагаше много, а баща ми помогна на съпруга й да си намери добра работа. Така те се превърнаха в моето ново семейство, като ме осиновиха, а аз имам петгодишна сестра. Те не бяха богати. Но и не гладуваха. Леля ми Мария и съпругът ѝ ми обещаха, че ще се постараят да платят за обучението ми в лицея.
Но видях, че тези разходи са непосилно бреме за тях. Помолих да ме преместят в обикновено училище. Но те не ме послушаха. Нещо повече, изпратиха сестра ми в същия лицей. Работеха като за последно, за да ни осигурят на нас, двете момичета, всичко. Изминаха десет години.
Завърших университета, намерих си работа и се изкачвам по кариерната стълбица. Печеля много добри пари. Когато чичовците и леля ми разбраха за това, започнаха да се опитват да установят връзка с мен.
Но аз твърдо отхвърлих намеренията им. Но за леля ми Марина и нейния съпруг, чичо Михаил, купих вила и кола и плащам за обучението на сестра ми в лицея. Те го заслужават.
