Като лесовъд живях дълго време в гората и свикнах с нейното очарование. Един ден чух странни шумове зад навеса и реших да отида там. Когато стигнах там, видях един вълк, който ме гледаше с уморени и гладни очи.
Без да се колебая, отидох в кухнята и ѝ донесох малко месо. “Сигурно си много гладна, щом се приближаваш толкова близо до дома ми, госпожо”, казах на вълка и се усмихнах.
След този ден вълкът започна редовно да идва при мен за храна. Роднините ми се страхуваха от нея, но аз спорех с тях, като казвах, че ако не ѝ помогнем, тя ще отиде в най-близкото село да търси храна.
Минаха месеци и вълчицата спря да идва при мен през пролетта. Липсваше ми моят горски приятел, но един ден отново чух виковете му.
Този път я намерих до навеса с две малки вълчета, които ме гледаха със същите гладни очи, каквито някога е имала майка им.- Изглежда, че не само вие сте имали нужда от моята помощ – казах, докато им давах храната.
Стана ми ясно, че вълчицата искаше месо не само за себе си, но и за малките си. Това беше нейното прощално посещение и разбрах, че майката вълчица иска да ми покаже как съм ѝ помогнал.
Моите диви приятели бяха изчезнали, явно стадото им се беше преместило другаде. Никога обаче няма да забравя тази красива история за едно също толкова красиво приятелство.
