Цял живот на крак, от зори до мрак, в движение. И този мой ден, както всеки друг, започна със сутрешно боричкане из къщата, за да е добре на всички, топло и препечено.
Но какво очаквам аз? Благодарности? Признание? Е, от това семейство е твърде много, както виждате.
Синовете ми, макар и пораснали, все още живеят с нас. А ние вече сме на преклонна възраст, двамата със съпруга ми сме на шестдесет години. Но няма да ги прогоним, къде ще отидат?
Мирек, по-младият от мен, който все още има поне малко сърце за родителите си, често отива с баща ми на полето сутрин, както е техният обичай. А по-големият ни, Янек, срам ме е да кажа каквото и да било…
Той изяде закуската си и отиде да легне на леглото си като животно. Лежи пред телевизора и се тъпче, сякаш утре го чака някаква гладна стачка.
Той дори не мисли за работа, но има ръце и крака, здрави като риба.Аз, стар и глупав, си помислих, че ще направя нещо добро за тях, ще сготвя зелева чорба, истинска, от кисело зеле, а не от някаква супа на прах.
Взех най-добрата кофа зеле, която успях да намеря от мазето, магданоз и картофи от моите собствени, всичко отиде в тенджерата. И така си мисля, че може би поне веднъж ще го оценят, може би поне веднъж ще кажат, че е хубаво, че е вкусно, че се стараеш, майко.
И когато всичко е готово, хлябът изпечен, зелевата чорба на масата, ги чакам. Първи идва Янек, този мой “изтънчен” дегустатор.
Той чака, защото знае, че когато майка му каже “седнете”, всички трябва да са на масата. Когато най-накрая сядат, аз вече съм там със сърцето си в ръка. Мирек е ял – той е единственият, който има добра дума за майка си – хвали я, иска още.
А другият? Янек? Едва е приел три лъжици и вече кряка, сякаш му е дадена отрова.
– Безвкусно, казва той, безвкусно!Толкова години им готвех, когато бяха малки, а сега всеки втори ден се опитвам да сготвя нещо скромно, но вкусно, а той казва, че не е вкусно! И какво трябва да му кажа аз, една стара жена, уморена от живота?
Че щом се стопли, ще отиде на полето, че може би тогава ще разбере какво е работа и какъв е вкусът на храната, когато си я заслужил?
Но дали това ще има значение? Ще го разбере ли някога? Ще оцени ли някога това, което има, това, което аз и съпругът ми правим за него?
Ах, животът. Толкова много години, а човек все още се надява, че нещо ще се промени, че ще го оценят, че ще го разберат. Но може би съм твърде стар, за да се променя, може би е твърде късно да се науча.
– От утре, сине, ще готвя за трима души: за баща ми, за брат ти и за себе си – казах аз.
Съпругът ми ме погледна накриво, защото в нашето семейство не завиждаме на никого за храната. Но на човек просто му омръзва след толкова години. Така е, живееш за семейството си и после, един “безвкусен” и всички усилия, цялата любов, сякаш никога не са имали значение.
Но е трудно, утре пак ще стана в ранни зори, пак ще им сготвя, защото какво остава за мен? Само тази надежда, че може би някой ден те ще оценят. Може би не сега, но може би един ден синът ще каже “благодаря” и това ще е достатъчно.
