Някак си се получи така, че със съпруга ми най-накрая решихме да посетим дъщеря ни в новия ѝ апартамент. Нашата Гося и приятелят ѝ се бяха уговорили за нещо там, в покрайнините на града.
Със съпруга ми, разбирате ли, сме малко по-добре, фирмата си държи на мястото, така че и ние сме си уредили живота. Но искахме да видим как живеят там, какво успяват да наемат.
Времето минава, а ние с Андрю, както обикновено в последния момент, опаковаме подарък – кафемашина, защото дъщеря ми обича кафе, и цветя за климата. Пристигаме, а там… е, няма да бия на очи, но не е това, което очаквах. Блок като блок, но виждам, че славните му години са зад гърба му.
Входът е толкова зле, мазилката е надраскана, няма асансьор, така че до петия етаж трябва да се ходи пеша. Вече бях в лошо настроение, но запазих самообладание. В края на краищата това е нейната дъщеря, нейният живот, нейният избор.
Влизаме вътре и ето го… малък, но чист. Опитала се е, о, опитала се е. Но мебелите, както виждам, са от различни епохи, а не от една двойка. Плакати по стените вместо картини.
Седнахме на диван с дупка в стената. Опитваха се да направят нещо с апартамента, но се виждаше, че нямат и стотинка. И сърцето ми се разтуптя, когато го погледнах. Седнахме и поговорихме. Опитват се да бъдат весели, говорят за плановете си, за мечтите си.
А аз седя и си мисля за себе си, за това как съм дошъл тук с намерението да имам приятна среща, и вътрешно ми се иска да им изкрещя да се вземат в ръце, да направят нещо с този живот. Но го задържам в себе си, защото как мога да кажа, че не ми харесва? Че ми е жал за тях?
Момчето е младо, ще си намери по-добра работа, а и какви условия може да осигури на дъщеря ми? Тя, между другото, не е по-добра, ако полагаше усилия, също щеше да си намери по-добра работа и по-добра заплата.
Те вече не са деца, на 23 г. В края на посещението, тъкмо когато се канехме да си тръгнем, не издържах. Извадих един плик от чантата си, предварително подготвен, но не бях сигурна, че ще дам.
Вътре имаше дребни стотинки за тях, трябваше да са за някакви приятни неща, но те вероятно щяха да ги похарчат за купуване на необходимите неща за апартамента.
Не казах нищо, сложих я скришом на шкафа. Някой ден ще го намерят, ще им влезе в употреба Прибрах се вкъщи с такава смесица от чувства. Иска ми се да се гордея с дъщеря си, но не мога.
Други момичета са завършили образованието си, други теглят заеми, за да си купят хубав собствен апартамент, а тя се съгласява да живее в такива условия.
Сърцето ме боли, защото ми се иска да й подаря целия свят в чиния. Но знам, че те трябва да вървят по своя път, не можем да финансираме всичко.
