През целия си живот съм работил като вол, за да осигуря сигурно бъдеще на семейството си. И какво получих в замяна?
Отнасяха се с мен по най-подлия начин. Взеха ми всичко: мечтите, надеждите и дори достойнството ми.
Преди много години се разведох. Мислех, че той ще бъде ново начало, шанс да намеря покой, може би дори щастие. Но после се върнах в провинцията, а завръщането в къщата на родителите ми беше като крачка назад. В тази къща всеки ъгъл напомняше за миналото.
И сякаш това не беше достатъчно, в провинцията работата не лежи на улицата.През зимата, когато студът стискаше гърлото ми, изкарвах жълти стотинки от странни работи. Чувствах се така, сякаш съм се провалила – не само аз, но и децата ми.
Тогава заложих всичко на карта и заминах за чужбина с една-единствена цел – да спечеля колкото се може повече, за да помогна на децата си.
И успях, успях. Помогнах на сина си да построи къща, помогнах на дъщеря си да си купи апартамент, а в къщата на родителите ми инсталирах газ и централно отопление, направих ремонт. По това време бащата почина, само майката остана вкъщи, тя се грижеше за всичко. Петнайсет години упорит труд, толкова много години жертви.
И сега? Сега се чувствам като развалина на човек, уморен и без сили. Когато се върнах, мислех, че ще намеря убежище, спокойствие в семейния дом.
Грижех се за къщата, намерих си работа като майстор в едно училище. Плащаха малко, но поне имаше стабилност. И какво, един ден намирам документи, в които се казва, че цялото имущество, т.е. цялата семейна къща, ще принадлежи на брат ми.
Майка ми само ме погледна с тъжни очи и каза, че трябва да си намеря жена и да си уредя живота другаде. Как можеш да предадеш собственото си дете по този начин?Как можеш да лъжеш и мамиш по този начин?
За да отидеш отново в чужбина? Но здравето вече не е същото. Да живеете с децата? Те имат свой собствен живот. Чувствам се така, сякаш стоя на кръстопът и не знам накъде да поема.
През целия си живот си мислех, че правя нещо добро, а сега? Сега се чувствам като човек, който цял живот е плащал, но нищо не е получил.
Приех извинението на майка ми, защото тя каза, че баща ми е пожелал един ден да даде всичко на другия си син. Но да простя?
Това е друг въпрос. Как да простя на собствената си майка, че ме предаде по този начин? Как да ѝ простя, че ме излъга толкова лесно в очите? А какво да кажа за децата си? Дали и те ще се отнасят така с мен някой ден?
Струваше ли си да жертвам всичко за тях? Сега вече седмица седя в хотел, защото нямам сили всеки ден да гледам майка си, която дори нямаше смелостта да ми каже, че инвестирам в чужда къща. Чувствам, че съм загубил нещо повече от къща или имот.
Загубих вяра в хората, в семейството, в смисъла на саможертвата. Казват, че животът не е приказка, че не винаги има щастлив край. Сега разбирам тези думи по-добре от всякога.
