Живях със съпруга си в продължение на 10 години без деца. Съпругът ми не можеше да има деца. Разбира се, че бях разстроена, но се опитвах да не говоря за това, защото знаех колко трудно е за съпруга ми да чуе, че семейството ни не е ценно заради него. След десет години такъв живот сериозно се замислих дали да не осиновя дете.
Съпругът ми не беше изненадан, той веднага се съгласи. Сякаш и двамата чакахме единият от нас да предложи да осинови дете, за да се съгласи другият. Имахме апартамент с три спални, предоставен само на двама ни, и искахме да чуем бебешкия плач в него. Беше много празен без бебето в него.
И в продължение на десет години живяхме в тази празнота. Съчувствам на тези, които разбират, но е ужасно да гледаш как други жени се радват на деца и да осъзнаеш, че няма да го имаш, не ти е писано да го имаш и това е – природата е решила така.
Това е решено и е свършено. Отидохме в сиропиталището. Човекът ме помоли да вляза сама, защото плачеше още от вратата. Щом влязох в стаята, където играеха децата, очите ми веднага се спряха на едно момиченце на 5-6 години. Тя седеше на пода и тъжно си играеше с малки кукли, без да обръща внимание на хората около нея. По-късно разбрах, че се казва Олена, че е на пет години, а родителите ѝ са починали, когато е била на три.
Младата двойка се озовава в ДОТ, който отнема живота им. Оттогава момичето живее в сиропиталище. Отидох да я видя, но тя беше много затворена. Разбрах всичко, дори знаех, че няма да я чуя още първия ден. Знаех, че Олена е моята дъщеря. Дори не исках да мисля за други деца.
Малката Олена, с огромните си очи и тъмно руси къдрици, веднага ми се стори толкова скъпа, че започнах да ходя да я виждам всеки ден. Тя почти изобщо не общуваше с мен. Вече втора седмица ходех при нея, сядах до нея, разказвах й смешни истории от живота си, опитвах се да се сприятеля с нея, но беше невъзможно… Ръцете ми постепенно се предадоха. Съпругът ми се притесняваше за мен. Той също беше виждал Елена няколко пъти. Чакахме я да ни заговори, но тя рядко ни поглеждаше в очите.
Толкова се привързах към това момиче, че ходих да я виждам в продължение на четири месеца. През това време тя не ни каза нито дума. Разбира се, разбирах, че има нужда от време, но толкова ли беше ценно за нея общуването с мен, че не искаше да говори с мен в продължение на четири месеца?
Тогава си помислих, че не ме харесва и не би се чувствала комфортно в една къща с нас. Реших, че няма да навредя нито на себе си, нито на бебето. Един ден отново дойдох в сиропиталището, но този път, за да се сбогувам. Когато дойдох при Ленор, й казах: „Е, скъпа моя, това е последната ни среща. Знаеш, че те помолих да ме наричаш мама. Аз съм сладурана. Простете ми. Предполагам, че повече няма да се видим… засега. Веднага щом се обърнах, тя заговори: – Мамо, моля те, не ме оставяй. Ще говоря, само не ме оставяй тук.
Паднах на колене и прегърнах бебето си със сълзи на очи. Оказа се, че приятелката ѝ Тенечка е върната в детската градина, защото е била непослушна през нощта. Елена си мислеше, че ако седи тихо и не вдига шум, ще я обичат и бързо ще я приберат. – Разбира се, че не, скъпа. За какво говориш? Ние пак ще бъдем заедно, добре? Обещавам ти – изхлипах аз, като се задушавах от сълзите.
