Николай Василиевич беше лесовъд от много години и беше безстрашен, когато ставаше дума за гората. В продължение на няколко години гората беше негов дом. Всеки път, когато вечер чувал странни звуци, той бягал в тяхната посока, вместо да се крие в къщата си.
Един ден от тъмнината го погледна уморена и изтощена лисица. Без да се замисля, Николай ѝ донесе от хладилника хубаво парче месо. “Сигурно си гладна – каза той на лисицата, – гората расте бързо и за всички животни става трудно да оцеляват в тези храсти. Лисицата го погледна с благодарност и изяде месото.
По-късно в храстите се появи вълчица и го погледна с гладни очи. Николай Василиевич знаеше, че не може да позволи на хищното животно да отиде до най-близкото село, за да се нахрани, затова донесе и на нея малко месо.
Вълчицата се връщала често и Николай дори се сприятелил с нея. Изведнъж вълчицата престанала да го посещава. Шест месеца по-късно Николай Василиевич отново чул звуците ѝ в храстите. С изненада открива до нея две малки вълчета.
Сигурно са гладни – каза мъжът и им донесе месо. От този ден нататък вълчицата и малкото ѝ станали редовни гости на Николай. Скоро горският разбрал, че вълчицата носи месо не само за себе си, но и за малките си. “Ти си толкова умна – казал ѝ той, – никога не съм мислил, че едно хищно животно може да бъде толкова нежно…
” Един ден вълчицата и малките ѝ се насладили на последните парчета месо и сякаш се сбогували с приятелката си. Николай Василевич знаеше, че те са се преместили в друга гора със стадото си, но горският помнеше приятелството им до края на живота си.
