По навик, след края на смяната си, влязох в магазина за хранителни стоки. На витрината на пекарната стоеше едно момиче. Беше облечена много спретнато, но по старомоден начин и беше ясно, че дрехите ѝ не са от моден магазин.
Тя стоеше сама, докато майка ѝ не се приближи до нея. Беше млада, но уморените ѝ очи издаваха тежкия ѝ живот. Момиченцето посочи поничка с каймак, но майка ѝ я прегърна и каза: “И днес нямаме достатъчно пари за поничка”.
Момиченцето кимна, усмихна се и тупна след майка си. Когато минаха покрай витрината на магазина, момиченцето погледна тъжно поничката, но се опита да контролира емоциите си, за да не нарани майка си. Забелязах кошницата им. Тя беше пълна с най-икономичните продукти. Веднага стана ясно, че жената е изчислила всичко до стотинка.
Трябваше да видите очите на това дете, което гледаше поничките! Взех цяла кошница с бонбони, включително понички, защото този ден получих заплатата си и можех да си позволя да се поглезя. След това отидох да ги взема. Те стояха с едно момче, вероятно брат на момичето, с което вече се бях запознал.
Той държеше най-евтините акварелни боички, но майка му поклати глава и се усмихна виновно. “Кириуша, мама няма пари, може ли да довършим самолета ти с пастели? Той кимна, прибра боите и застана до майка си. И брат ми, и сестра ми бяха много спокойни. Не се обидиха на майка си, не повярваха.
Това означаваше, че майка им е говорила с тях за това и те отлично знаеха положението си. А аз бях на мокро място. Реших да взема някои канцеларски материали и за тях. Почти се затичах към касата, помолих ги да опаковат всичко в подаръчни торбички, за да е изненада за децата, а не очевидна помощ.
Но единственото, което ме притесняваше, беше, че не знаех как да им го дам, така че майка ми да не се обиди. Когато дойдоха на касата, отидох при тях с пълните торби и казах: “Днес в нашия магазин провеждаме състезание “Най-приятелско семейство”. Вие сте нашите победители! Поздравления!”
И дадох торбите на децата, или по-скоро ги сложих на пода пред тях, защото те не биха ги задържали. Отначало те не реагираха. Гледаха право към майка си в очакване на нейното одобрение. Тя кимна и се усмихна. В очите ѝ се появиха сълзи. – Много ви благодаря. Да, ние сме много сплотено семейство!” – каза момичето.
“Да, и аз много ги обичам!” – продължи момчето. Потупах ги по главите, усмихнах се на майка им и се прибрах вкъщи. Тази постъпка ме накара да почувствам такава топлина в сърцето си, че тя продължи още една седмица. Кой друг освен тези момчета заслужаваше такова отношение, ако не и по-добро?
