Разказах всичко на децата още на масата, защото те нямаха търпение да разберат кой е наследил имота. Синът стана от масата с викове и каза, че никога повече няма да стъпи в къщата. Дъщеря ми и алчният ѝ съпруг дори прибраха телевизора, който някога им беше подарен като сватбен подарък, но го оставиха в нашата къща, защото в апартамента си имаха по-нов модел…
Живея от много години, имам две деца, но животът се стече така, че живея сама. Съпругът ми почина преди шест години, а децата ми живеят отделно. Никога не съм пестила нищо за децата си, те винаги са имали нови играчки, качествени дрехи, много различни глезотии, които много други родители не можеха да си позволят по онова време.
Всяка година почивахме на море – ходехме в Одеса и дори няколко пъти в чужбина. Съпругът ми работеше като директор в една от най-големите фабрики в района и имахме добър живот. На всички им беше удобно да живеят по този начин, но животът прави своите корекции. Съпругът ми успя да осигури на децата жилище, направи добър ремонт там, поръча мебели от качествено дърво – не съжаляваше за нищо.
Когато съпругът ми се разболя, отначало не ги помолихме за помощ, защото имахме спестени пари, но състоянието му се влоши и се нуждаехме от още повече пари, а когато се обърнахме към децата си за помощ, най-големият син ни даде парите, необходими за лечението, но веднага ни предупреди, че няма повече пари, затова трябва да помолим дъщеря му, а не него.
Благодарих му и се прибрах вкъщи в мълчание. Беше трудно да осъзнаеш, че децата, на които цял живот си давал най-доброто, сега не искат да помогнат на собствения си баща. Нашето семейство имаше много приятели. Съпругът ми винаги помагаше на всеки, който имаше нужда от помощ.
Така че след като поговорих със сина си, вече не се обърнах към него, а няма да се обърна и към дъщеря си, защото тя има стиснат съпруг, на когото му е жал на децата да купуват лакомства, защото брои всяка стотинка. Отначало подчинените му ни помагаха, като ми изпращаха пари всеки месец. Много съм им благодарен за това. Съпругът ми се излекува, но два месеца по-късно получи сърдечен удар. Той прехвърли цялото си имущество на мен.
Той каза: “Синът и дъщерята дори бяха малко ядосани, че баща им не им е оставил нищо, но какво очакваха? Докато той беше болен, те бяха само два пъти в болницата, а когато оздравя и се прибра у дома, не намериха дори един свободен час, за да посетят баща си и майка си!
Отначало ми беше трудно да осъзная, че вече съм сама, но с времето се примирих с това. Децата ми идваха много рядко, така че не виждах и внуците си. Няколко пъти посетих дъщеря си, а след това и сина си, но беше ясно, че присъствието ми не ги прави щастливи, така че никога не ги посещавах за повече от един ден. Съседката ми винаги ми помагаше.
Тя беше от многодетно семейство, но винаги намираше време да ме посети, а когато бях болен, се грижеше за мен, купуваше ми лекарства, а понякога дори живееше известно време с мен. След едно дълго боледуване, за което децата ми дори не знаеха, реших да направя завещание. Преписах апартамента, колата и малката си вила на съседката ми Анна. Бях много благодарен на това дете за грижите, така че не съжалявах за действията си.
На рождения ми ден ми се обадиха децата ми. Благодарих им за поздравленията и им казах, че съм направила завещание. Щом чуха за това, веднага казаха, че ще дойдат да координират всичко, защото това не беше телефонен разговор. Нямах нищо против да им кажа всичко лице в лице.
Така поне те поеха инициативата да дойдат при мен. През уикенда пристигна най-големият ми син, а по-късно и дъщеря ми и съпругът ѝ. Анна ми помогна да приготвя вечерята и да подреди масата, след което се прибра вкъщи – все още не знаеше за решението ми. Тя разказа всичко на децата направо на масата, защото те не можеха да чакат. Можех да видя гнева в очите им.
Синът ми стана от масата с викове и каза, че никога повече няма да стъпи тук, а дъщеря ми и алчният ѝ съпруг дори отнеха телевизора, който някога бяха получили като сватбен подарък. Така останах сама, с две деца, които се интересуваха само от наследството си, а не от собствената си майка. Съжалявах, че децата ми са станали такива, но за тях всичко се измерва в пари, а майка им е никой.
