ИНТЕРЕСНО Сине, заведи ме у дома, заведи ме, сине. Ще се скрия в ъгъла някъде, с кърпичка в устата, за да не кашля, и ще остана няколко дни в родната къща 09.07.2023 г. Васи, прибери ме за Великден, вземи ме, сине . Ще се скрия някъде в ъгъла, с кърпичка в устата, за да не кашля, и ще прекарам няколко дни в родната си къща, където и стените се обработват. Не издържам тук. – Ти, татко, си като дете. Топло ти е, чисто, трябва да ядеш, ще донеса още нещо от вкъщи, ще купя лекарства. – Не искам да ям, Вася, не съм се прибирал цяла година – старият Петро се опитва да погледне сина си в очите. – Само аз останах в отделението, прибраха всички. – Добре, добре, добре, има още четири дни до празниците. ще взема Васил се обърна с гръб към прозореца и щастливият Петро започна да се разхожда из стаята, казвайки на сина си, че вече е много по-добре. Останал сам, той погледна през прозореца. Пролет… цъфнаха и се раззелениха плачещите върби, които някой посади в двора на болницата.
Навсякъде е толкова тихо. – Все пак не всички са взети от близките си за празниците, тежко болните и тези, които нямат никого. Самотата отново започна да обгръща Петър и да стяга бясно гърдите му. – Как ще издържиш още четири дни? Като се прибера, веднага ще отида на гробището при Мария. Мария, сърцето ми се къса при мисълта, че те няма. Леки облаци плуват и плуват по синьото небе, после се натрупват, после избледняват и изведнъж изчезват в безкрая. Белите завивки на болничните легла, миризмата на лекарства и тишината, невероятно потискат, разкървяват душата, която се втурва към родния двор, където се е появило първото цвете. – Боже, Боже, върни ме у дома, борът до портата шуми и гробът на Мария е сив от тъга по мене, върни ме за ден-два, а после прави с мен каквото искаш – шепне Петро, задушаване от кашлица. – Вирочка, ще доведа татко у дома за празниците – Васил погледна умолително в очите на жена си, опитвайки се да я прегърне за раменете. Вера нервно сви рамене и се освободи от прегръдката. – Знаете, че баща ви е болен от туберкулоза и може да зарази цялото семейство.
– Но лекарят каза, че той отдавна не отделя туберкулозни бацили. Следователно, той е заразен за хората, които го заобикалят. – Вярвате ли на лекарите? Вече не вярвам на никого и нищо. Тези лекари сега нищо не разбират. Докторът подкрепя ли ни? Повече пациенти означава повече пари. Искаш ли да ни обречеш на вечна болест и смърт?
Вера замълча и не каза нито дума на Васил до вечерта, а през нощта дълго плака, като жално каза, че Васил не я обича. Той прегърна жена си до гърдите си, целуна обляното в сълзи лице, помоли за прошка и отново повтори, че нищо няма да се случи на баща ми, ако остане в болницата за празниците. В събота Петро не се отдели от прозореца. Той гледаше с болка как слънцето се движеше по небето, и към листата, към зелените кълнове на тревата и към красивите млади щъркели, които кръжаха високо-високо.
– Вечерта е още далече, ще дойдеш, сине, последвай ме, ще дойдеш, Вася. Някъде в църквата е извадена Плащеницата. От петък до събота Мария винаги седеше до Плащеницата цяла нощ. – Защо бяхме разпнати, Исусе? – каза Петър на глас. – За нашите грехове, а не за Твоите, защото Ти беше безгрешен. Безгрешен, но умрял в такава агония, за да спаси нас, грешните. Какви нечовешки мъки си изтърпял.
Прости ми, че се оплаквам, и не ме оставяй сам, не ме оставяй. Чух лекаря да казва на сина ми, че му е позволено да ме прибере за няколко дни, че вече не съм заразна. Слънцето започна да се навежда към залеза, изпращайки последните си лъчи към младите корони. Вечерята беше донесена – млечна каша, чай и парче хляб. – Защо не те прибраха? – възрастната жена, която донесе храната, погледна съчувствено към пациента.
Той не отговори, защото гърлото му беше свито от съжаление. Когато след известно време отиде да вземе чиниите, тя видя, че той не е докоснал храната. Тя въздъхна тежко и отнесе всичко в кухнята. Петро за момент усети присъствието на мъртвата си съпруга Мария в стаята. Това чувство беше толкова силно, че той почти загуби съзнание.
Гърдите ми се блъскаха отчаяно, светът сякаш се тресеше странно и не можех да откъсна очи от плачещата върба, която така тъжно пусна красивите си цъфнали клони. Той опря горещата си буза на студената възглавница и лежа така до сутринта, без да затвори очи.
Луната гледаше в големия прозорец, ту се криеше зад облаците, ту изникваше иззад тях, хвърляйки студения си блясък върху бледото болно чело и върху сухите лъскави очи, в които се отразяваше неописуем копнеж. Рано сутринта на Великден Васил отиде на църква с Вера и осемгодишния Роман. След богослужението исках да отида в болницата, но роднините на Вера дойдоха на гости. До вечерта всички седяха на богатата празнична трапеза, като се поздравяваха за празника, пеейки „Христос Воскресе!“.
Васил изпита такава неописуема тъга в гърдите си, не издържа и излезе на улицата. В църквата удариха камбаната в чест на празника и тъгата се превърна в ужасна душевна болка, която прониза сърцето. Спомних си как веднъж, на Великден, като десетгодишно момче лежеше в реанимацията след операция от апандисит. Никой от роднините му не беше допуснат до него, но татко цял ден стоеше под прозореца. Той се усмихна на Василка през сълзи, като извайваше животни от пластилин и му ги показваше. Докторът изгони татко от прозореца, той си отиде, върна се отново и остана там, докато Василко не заспи.
Събуждайки се на следващия ден призори, момчето отново видя баща си да гледа през прозореца. Още не знае къде е нощувал тогава баща му. След като изпрати гостите, Васил поседя тъжно още един час и след това си легна.
Но не можеше да заспи. Вера се притисна към него, целуна го и страстно прошепна, че го обича. Сутринта, докато приготвях торба с храна за баща ми, сложих в нея вкусна наденица, скъпи бонбони и едни от най-добрите мандарини. Васил се почувства толкова съсипан, че почти не чу думите й. В болницата го порази тишината по коридорите. Не чаках асансьора, а изтичах по стълбите до седмия етаж. Леглото на родителя беше празно, само пружините бяха почернели, рязко контрастиращи с белотата на оправените легла.
Едва движейки тежките си крака, Васил се приближи до дежурната сестра. Без да чака въпрос, тя тихо каза, че никой не е очаквал такова нещо. Масиран инфаркт разкъса сърцето на баща ми точно на Великден. – Направиха всичко възможно, но за съжаление. И млъкни.
