Със съпруга ми се оженихме, когато бяхме на 26 години. Първата му съпруга беше загинала при катастрофа.
Баща му не се появи на сватбата, не искаше да се запознае с мен, а майка му беше починала отдавна. Не можех да разбера защо бащата на съпруга ми не ме приема, но реших да не си врем носа в това. След една година спокоен семеен живот осъзнах, че все още има надежда.
Имахме син и съпругът ми няколко пъти каза, че той много прилича на баща си. Веднъж предложих на съпруга ми да посети родното си село и накрая – баща си. Не знам точно какви конфликти са имали преди това, но това не можеше да продължава вечно.
Когато синът ми навърши една година, се събрахме, купихме лакомства и подаръци и отидохме да покажем на свекъра ми наследника. Къщата в двора беше красива, въпреки че беше стара. Отворихме портата и влязохме вътре.
Бащата на мъжа ни посрещна на вратата, но отначало не направи лице. По-късно всичко стана ясно. Бях шокирана да науча, че съпругът ми има 16-годишна дъщеря. Той ми каза, че няма деца и според тъста му не плаща издръжка на бившата си съпруга.
Тъстът твърди, че е издържал сам момиченцето, защото майка му го е напуснала, когато е било на три месеца.После каза, че не иска да ни вижда, и ни отпрати. Оказа се, че тази къща щяла да бъде прехвърлена само на дъщерята на този човек.
Когато предложих да разделим къщата наполовина между внуците, той ни обвини и каза, че той и баба му са взели попечителството над нея и не иска да познава сина си, защото иска да остави момичето в сиропиталище и никога не споменава за детето.
Дъщерята на съпруга ми също бързо разбра всичко, тя твърди, че няма брат и той не е важен за нея.
Селото се намира извън града, имаме кола, нямам нищо против да живея в тази къща, искам да се чувствам като домакиня, защото толкова дълго време бяхме под наем. И не знаем дали някога ще можем да си купим собствена къща, ако продължаваме да плащаме наем.
