Израснах без баща. Отгледаха ме майка ми и баба ми. И от дете ме учеха, че никой няма нужда от жена с дете. Използваха майка ми за пример. Омъжих се на двадесетгодишна възраст.
Но съвместният ни живот не се получи и четири години по-късно, вече с дете, се върнах при майка си и баба си. Може би съм самотна майка.
Дори никой мъж да не ме искаше. Но аз бях твърдо решена да постигна достоен живот и без мъж. За щастие майка ми и баба ми бяха щастливи да се грижат за детето.
Това ми даде възможност да уча в университет, да започна работа и да направя кариера. Изминаха осем години и постигнах известни успехи. Имам собствен апартамент и кола.
Имам трудна, но доходна работа. Миналата година се запознах с едно момче. Шест месеца по-късно се оженихме. Майка ми и баба ми бяха на седмото небе от щастие. Те почти се молеха за зет си – разбира се, той взе жена с дете.
Отношенията му с дъщеря му бяха нормални, почти приятелски. За мен съвместният живот беше малко стресиращ. Но се надявах, че ще го преодолея и ще се влюбя. Понякога дори трябваше да отстъпя, за да не го накарам да отпадне. Но веднъж той каза:
– “Не бива да ме критикуваш, а да ми благодариш, че се омъжих за теб. “Много хора ли си взимат жена и дете?” – Да, съпругът ми, нека се разберем. Апартаментът, в който живееш, е мой. Колата, която караш, е моя.
Не си донесъл нищо в тази къща, освен парцалите си. Така че кой кого е взел?” Той беше бесен. Грабна дрехите си и избяга при майка си. За да се забавлява. Тя се обади на майка ми, също за да се подиграе. Майка ми вече ми се беше обадила. Тя започна да плаче:
“Как можеш да кажеш това на един мъж…?” – Можех. И ще го повторя. И е време да осъзнаете, че отдавна съм пораснал. Мога да решавам собствените си проблеми. Със или без мъж. И кажи на сватята си, че ако синът ѝ не дойде да поиска прошка до една седмица, ще подам молба за развод…
