Не съм разговарял с биологичната си майка от почти десет години. Тя се омъжи повторно, когато бях на 15 години, и след това престанах да имам значение за нея. Изпрати ме да живея при баба ми на село.
Отначало малко се разстроих, че ме изхвърлиха като ненужна, но после се адаптираш, а баба ми е много добър човек, опитваше се по всякакъв начин да запълни празнината от майчина любов.
Отначало майка ми се обаждаше и изпращаше пари, но когато роди по-малкия ми брат, спря да прави и това.
Примирих се с факта, че единственият човек, с когото разполагах, беше баба ми. През последната година баба ми отслабна и почти винаги беше в легнало положение. Аз се грижех за нея денем и нощем. Преди един месец баба ми почина.
Когато стана ясно, че баба ми е завещала къщата и земята изцяло на мен, майка ми започна да изразява недоволството си:
– “Това беше несправедливо от нейна страна, ти не си единственият наследник, имаш брат. Имотът трябва да се даде на теб, а парите да се поделят между вас! Не съм съгласен с майка ми.
Освен това брат ми не се нуждае от това сега, той все още е ученик, но аз планирам да се оженя в близко бъдеще. Съпругът ми и аз се нуждаем от място, където да живеем.
