Вадим и Олена се опитват да имат бебе от 7 години, с много изследвания и две неуспешни ин витро процедури. Елена не се притесняваше особено, идеята за дете принадлежеше на съпруга ѝ.
Един ден Вадим случайно посещава уебсайта на благотворителен фонд, където има профили на деца, които си търсят родители. Едно момиче привлякло вниманието му, както се казва, любов от пръв поглед. Беше забавна, руса, а очите ѝ бяха зелени като изумруди. Очите ѝ обаче са наклонени, но това вероятно я прави още по-сладка.
Убеждаването на Олена продължи цял месец. Когато видяха дъщеря си, Вадим изчезна. По онова време Соня е била на пет години. Имаше големи очи и усмивка на лицето ѝ. Извикаха я, а тя дойде при тях и куцукаше. Кракът ѝ беше по-къс от другия.
Лена веднага отказа: не искаше да има инвалид и това беше. Вадим обеща на жена си да затегне винтовете, като си мислеше, че ще се справят и ще се влюбят. Документите бяха събрани и Соня беше отведена. Изненадах се, че се оказа, че децата обикновено се затварят в сиропиталище, но тя все пак беше добро дете, очите ѝ се усмихваха дори когато беше тъжна.
Започнах да го забелязвам преди около три месеца: Соня върви тъжно. Тя мълчи през цялото време. Един ден той се прибира от работа по-рано – иска да заведе момичетата си на кафе.
Заради крясъците на дъщеря му съпругата му не го чула да влиза. Той влиза и вижда, че дъщеря му се е сгушила в ъгъла, а съпругата му е над нея, с гръб към него, крещи и я удря с чехъл по лицето. Тя е шокирана, не го е очаквала. Заведох дъщеря си в стаята и я успокоих. Лена излезе и застана с ръце отстрани. Той я изхвърли от къщата заедно с ръцете и чехлите ѝ.
Разбира се, това беше моя грешка, защото очаквах от жена си повече, отколкото тя можеше да даде. Изминаха две години, откакто се разведоха. Лена живее сама, само тя и Соня са заедно. Соня е първокласничка, обича баща си и не ѝ липсва любовта на майка ѝ.
