Часът беше късен, хората вече спяха. В нощта се виждаха само три фигури. Бабата влачеше две деца след себе си.
“Заради теб дъщеря ми е мъртва! Не искам да те виждам. Бабо, страх ни е, моля те, да се приберем вкъщи. След смъртта на дъщеря си в катастрофата, когато покрила децата с тялото си, Мария била малко вменяема. Тежестта на скръбта ѝ е била твърде голяма, за да я понесе.
Не можеше да погледне децата. Мина месец след стрелбата и тя реши да се отърве от тях. По-логично би било да даде децата в сиропиталище, но замъгленото ѝ съзнание решило друго. Тя отвела децата в една тъмна гора и ги оставила там.
Децата се сгушили едно в друго, за да се стоплят. Беше тъмно и наоколо се чуваха много страшни звуци. Ирина разхождаше кучето си из квартала. Преди шест месеца тя губи детето си заради насилието, на което е била подложена в семейството на бившия си съпруг.
Това е последният момент във връзката им. Изведнъж кучето усети нещо и побягна. Жената едва успя да се справи с кучето.
Зад трънливите храсти тя видя две деца. Момчето и момичето погледнаха Ира със страх. “Какво правите тук?” Жената се изненада. “Баба каза, че не иска да ни вижда, и ни остави тук.
Ира заведе децата в къщата си, беше им много студено. Тя ги стопли и ги нахрани. По-късно решила да се погрижи за тях. Ето как съдбата събира самотни души.
Децата отново намерили майка си, а жената изпитала щастието на майчинството. Година по-късно в семейството им се появил баща. Те живеят щастливо до края на дните си!
