– “Миш, кое е това момиче?” – попита изненадано Таня, разглеждайки сватбените снимки, които фотографът току-що ѝ беше изпратил по пощата.
На снимката, на която младоженците трябваше да са само с майките си, до Михаил стоеше красиво момиче, малко зад него, избутало свекървата настрани, прегърнало раменете на съпруга си. Изглеждаше, че е с две или три години по-голяма от Таня.
Михаил се приближи, погледна я и се намръщи: “Забрави за нея! И дори не си помисляй да показваш тази снимка на майка си!” – прекъсна го мъжът. “Какво имаш предвид, “забрави”? Какво означава “не го показвай”?”
Вкъщи тя се приближи до Марина Петровна с лаптопа си. “Мамо, познаваш ли тази жена?” – попита тя. Свекърва ѝ сложи очилата си, погледна внимателно и изведнъж пребледня и се хвана за сърцето. Таня се втурна да донесе вода.
След като изпи малко вода и се успокои, Марина Петровна едва успя да каже: “Това е майката на Михаил.” “А ти коя си за него?” “Това беше много отдавна, дъще. Амалия, нашата съседка.
Тя разхождаше сина си, не се грижеше за него, аз и съпругът ми само се грижехме за момчето, докато майка му излизаше наляво и надясно. Хранехме го, перяхме му дрехите, а понякога му купувахме и нови.Когато Мишка беше на четири години, тя почина и ние взехме Мишка да живее при нас.
Имахме нови уши. “Значи се оказва, че нейният дух е дошъл да поздрави Миша? “Виждам, че си щастлива?” – попита свекърва ми. “Разбира се, че съм. И Бог знае какво съм измислила за себе си! По-добре призрак”, усмихна се Таня.
“Защо не ми казахте по-рано, че Миша е ваше приемно дете?” “Синът ми забрани. “Страхувах се, че няма да ме уважаваш – смутено отвърна Марина Петровна. Но сега те уважавам и обичам още повече. Ти си истинска майка. А духът… Нека се скита.
