Хората взимат деца от сиропиталище, но аз реших да взема бабата на някой друг от старчески дом.
Този ден всички мои роднини спряха да ми говорят. Единственото, което чувам от семейството си, е: “Това са трудни времена, животът е достатъчно тежък, а ти си довел стара жена в дома си! Вече никой не ни идва на гости. Но не разбирам какво съм направил погрешно. Сега семейството ми не ме подкрепя, смеят ми се зад гърба ми, казват, че съм си изгубил ума.
Но нещата стоят така. Всички взимат деца от сиропиталище, но аз реших да взема нечия баба от старчески дом. Никой от моите приятели и съседи не одобряваше постъпката ми. Всички те, като един, въртяха пръсти в слепоочието ми и казваха: “Това са трудни времена и животът е достатъчно труден, а ти си приел в къщата си натрапник! Но аз съм сигурен, че съм постъпил правилно. Това е моят живот и от мен зависи да направя най-добрия избор. Но е тъжно, че роднините ми започнаха да се отнасят с мен по различен начин, сякаш ги моля за пари или помощ. Аз не вземам нищо от никого.
Преди живеехме заедно: аз, двете ми дъщери и майка ми. За съжаление преди осем месеца майка ми, която всички много обичахме, почина и останахме само тримата. През тези месеци аз и дъщерите ми осъзнахме, че все още разполагаме с много енергия и време и можем да ги изразходваме, за да помогнем на друг човек. Още в училище имах близък приятел, който до 30-годишна възраст, вместо да създаде семейство и кариера, просто беше съсипал живота си.
Най-тъжното е, че той живееше така, сякаш искаше пенсията на майка си. Когато тя престана да му я дава, той просто я настани в старчески дом, като преди това някак си беше успял да получи апартамента ѝ, и изхвърли парите. Няколко години живял комфортно, без да си отказва нищо, а после парите свършили и той дори не си спомнял за майка ми, не се интересувал от нея, дори не знаел дали е още жива.
Познавах леля Рая от дете, както и тя познаваше мен. Веднъж месечно аз и дъщерите ми я посещавахме и й носехме различни лакомства. Леля Рая се радваше на посещенията ни като малко дете, тъй като никой друг не идваше да я види. Дъщерите ми реагираха на идеята ми с голяма положителност, а по-малката Светлана, която сега е на 5 години, крещеше от радост:
– Ура, отново ще имаме баба! Но дори не можете да си представите как леля Рая реагира на идеята ми! Толкова дълго плака от радост, че се наложи да я успокоявам. Вече са минали почти два месеца, откакто живеем с баба Рая, от сърце на сърце. Всички я обичаме, а тя обича нас. Но все още не можем да разберем как баба ни, която е в осмото си десетилетие, има толкова много енергия. В края на краищата тя всеки ден става в 6 ч. сутринта, а ние се събуждаме с аромата на прясно изпечени палачинки или блини.
Тя върши цялата работа вкъщи, въпреки че аз не я моля да прави нищо. Тя мие чиниите и ни приготвя вкусни ястия. Дава ми цялата си пенсия, за да купувам хранителни продукти и да плащам комуналните сметки, защото не може да ходи до магазина, трудно ѝ е. А роднините ми дори спряха да ми идват на гости. Изглежда, че всички са ме отхвърлили, но аз не съм направил нищо лошо на никого.
