Застанала на балкона, Наташа погледна със съжаление към свекърва си, която седеше в тъмното на една пейка до входа: да я повика ли?
Ако се опитваше да я повика, Мария Матвийевна вдигаше глава и поклащаше глава, като казваше: “Ще поседя още малко. Свекърва ми излизаше да подиша чист въздух само когато пейката беше напълно свободна: тя не разбираше градските разговори на връстниците си – за жилищата и комуналните услуги, за високата цена на храната и така нататък.
Цял живот е живяла на село и вече две години е принудена да живее със сина си и снаха си. “Мама се е отказала – въздъхна Наташа и се обърна към мъжа си: – Време е да изпълним желанието ѝ.” “Ще почакаме още малко, още не е готова за преместване!” – отвърна мъжът. Преди две години къщата на Мария Матвийевна изгоря, като останаха непокътнати само основите ѝ.
Освен къщата, изгоря всичко – плевнята с кокошарника и пилетата, малката оранжерия.
По това време тя била на пазара и продавала краставици и домати от градината си. Благодарение на силния вятър пламъците бързо се разпространили и бедната жена се оказала потънала в пепел, а електрическата инсталация се скъсала или тя забравила да изключи някой електроуред.
Дълго време съгражданите ѝ си спомняли с трепет как тя тичала из задния двор, омазана със сажди и крещяща от мъка. Живеела сама, никой не бил пострадал, освен кокошките ѝ, но къщата ѝ била основното ѝ богатство. След като Мария Матвеевна претърпяла обида, синът ѝ Ваня и снахата Наташа я прибрали вкъщи.
Дълго време жената била полупарализирана, но после започнала да ходи по малко. “Мамо, остани още малко, не е добре да ходиш толкова много”, помолила я Наташа. “Не, сега не съм съгласна, а после ще си отида в моето село”, отговорила свекървата.
Всички мислеха, че Мария Матвеевна се е побъркала. Може би не помнеше какво се е случило? “Мислиш ли, че съм полудяла?” – попита свекърва ѝ Наташа с усмивка, – “Не, помня всичко, че къщата изгоря, че бях в болница.
Мисля, че ще остана при съседката ми Полина, тя също е сама, ще ѝ помагам в домакинската работа, а с моята пенсия бавно ще се изградя отново. Знам, че и ти не живееш с много, а сега внучката ми расте и аз ще заемам нейната стая. Не съм нужен тук.
Никой не искаше да ѝ каже, че нейната съседка и приятелка, баба Полина, наскоро е починала и къщата ѝ вече е разделена от всички роднини, които заплашват да се съдят помежду си. Полина беше най-близкият й човек, не само емоционално, но и защото живееше най-близо до нея.
Мария Матвеевна имала и любима по-малка сестра, Аня, но тя живеела на север, а там климатът е много суров. И сега тя има двама сина, Ваня и по-малкия Дима, но Митя е винаги на моретата, на вълните – той е моряк, моторист, винаги в движение. Най-много на Мария Матвеевна й тежи фактът, че живее в стаята на внучката си студентка, която дори не може да покани приятелите си в стаята си.
“Бабо, вече не е онова време, сега всички общуваме по интернет!” – обяснява внучката ѝ Люда на баба си. “Какъв вид общуване е това?” – учудва се бабата. Освен че ограничавала внучката си, Мария Матвиевна не искала да се меси в живота на сина и снаха си, виждала колко зле живеят те. Опитвала се да не им бъде в тежест и да им помага в чистенето и готвенето, но не можела да го прави по начина, по който го прави снаха ѝ – бабата ходи трудно и лявата ѝ ръка не работи добре.
Когато разбрала за Баба Пелин, дълго плакала, а после казала: “Деца мои, не се обиждайте, но твърдо съм решила: настанете ме в старчески дом. Иванка, ти имаш пълномощно, написах ти го в болницата, така че можеш да решаваш всички тези въпроси вместо мен. Моля те, наистина искам, там ще имам с кого да говоря. А ако е твърде скъпо да се установя там, тогава продайте парцела ми. Може да не е евтино, но поне ще струва нещо!
Възмущението на Наташа, Ваня и Люда не познаваше граници, но постепенно баба им ги накара да свикнат с тази идея. Ваня сякаш се беше погрижил за документите за старческия дом и каза, че е продал земята, но имало такава бюрокрация със сградата – бюрокрацията била ужасна. Дадох на директора някакви пари, но той все още се суети, чака да му дойде редът. Но мина много време, идва есен, а аз искам да се изнеса и да оставя децата и внучката си сами.
Когато Мария Матвеевна се прибра след вечерната разходка, още от вратата каза: – Ваня, ако в понеделник не ме заведеш в старческия дом, ще отида някак си сама, само това знай! Сама ще дойда при директора и ще кажа: дайте ми легло, вие вече сте получили парите, държавата е длъжна да ми го осигури! Ваня изчезна през целия уикенд. Появи се в неделя късно вечерта, прошепна нервно нещо на Наташа и каза на майка си да се приготвя – беше уредил всичко с директора на старческия дом и утре тя щеше да има легло и дори, изглежда, собствена стая. На следващата сутрин тръгнаха със старата лада на Ванина.
Мария Матвеевна не можеше да разбере защо синът ѝ кара колата по пътя към селото, когато трябва да се движи в съвсем друга посока. “Мамо, там разкопаха пътя, така че сега трябва да го заобиколим!” – отговори Ваня. Е, добре, ето ги познатите съседни села, а ето и селото, в което е живяла Мария Матвиевна. Старицата неволно затвори очи – не искаше да вижда родните си улици и продадения парцел, където е живяла преди две години. Докато затваряше очи, тя усети как колата забавя ход и влиза в една порта.
Трябваше да отвори очи. Колата навлизаше в собствения ѝ парцел с нова къща от червени тухли, а сестра ѝ Анушка стоеше до портата и се усмихваше. Изглеждаше, че Мария Матвеевна е припаднала, всичко в очите ѝ плуваше. Когато старицата се опомни и целуна сестра си, трябваше да ѝ обясни всичко, дори как едва не е развалила изненадата.
“Мамо, никой нямаше да продаде земята и решихме веднага да построим нова къща!” – обясни ѝ Ваня. “Не искахме да ти казваме нищо, просто взехме заем, а Митя изпрати добра сума пари и строежът беше толкова добър – уау! Сега имаш три стаи, голяма кухня с веранда, двуконтурно котле, душ, тоалетна. По-точно, ти и леля Ана сте тук от шест месеца, тя завинаги напусна северната част на страната, правеше вътрешен ремонт, чакаше и да се запознае с теб, но издържа – все пак беше изненада!
Но ако беше изчакал още две седмици, плевнята щеше да е завършена заедно с кокошарника, но ти не искаше да чакаш! И Митя щеше да пристигне след две седмици, но ти отиде и разруши всички планове! Мария Ивановна плачеше и се смееше, прегръщаше последователно сестра си, сина, снахата, внучката и не знаеше как да им благодари. Е, кой знаеше, че предстои такава изненада? Защо не казаха нищо – те почти ридаеха от щастие! Каква радост е да имаш такива скъпи хора!
