Той напуска жена си, наричайки я мизерна слугиня, и когато решава да се върне, го очаква изненада.

От детството си Анна чува, че жените в семейството ѝ са нещастни. Съпругът на прабаба ѝ е загинал във войната, а този на баба ѝ – заради травма на работното място. Бащата на майка ѝ я напуска, когато е на три години. Тя често си представя, че и нейният брак ще приключи по някакъв драматичен начин. Макар че тя изобщо не искала това.

Запознала се с бъдещия си съпруг в същата фабрика, в която работела и самата тя. Въпреки че там се занимавали с различни неща, споделяли една и съща обедна почивка. Така се запознали. Те не мислили дълго за брак.

Оженили се и веднага се преместили в нейния апартамент. По това време баба вече била мъртва. Двустаен апартамент за трима души беше достатъчен.Животът продължаваше както обикновено. Първо се роди един син, после друг. Скоро след това майка ѝ умира. Сега тя трябва да се справя с ежедневието и да се грижи сама за децата си.

Тя не се оплакваше. Съпругът ѝ отговарял за изкарването на пари, а тя се грижела за децата.
След няколко години нещо започнало да се пропуква. Съпругът ѝ започнал да обръща внимание на младата помощничка в работата. Те започнали да се срещат. Сега той се прибирал вкъщи само за да се преоблече. Анна разбираше всичко, но не смееше да каже нито дума. Не можеше да остави синовете си на произвола на съдбата.

– Да я остави. Помисли за децата си – каза тя веднъж.
Съпругът ѝ продължаваше да мълчи. Той не обясняваше и не крещеше.Тя продължи да се грижи за него. Готвеше вечери, переше дрехи.

– Ти умееш само да сервираш, това е всичко – каза й той след втория опит за разговор.
Тя реши да изчака, докато той се успокои. Една вечер обаче съпругът ѝ действително се прибрал.
– Моля те, не ни напускай – извика тя. – Не оставяй децата си без баща.
– Ти си просто една нещастна слугиня – той я погледна презрително.

Децата чули това. Двете малки момчета седнаха на дивана, прегърнати едно друго. Те вече бяха разбрали, че баща им си тръгва. Това, което не разбираха, беше защо. Нима той и мама бяха лоши? Трябваше ли да бъдат по-послушни?

Децата наблюдаваха всичко. Видяха как плачещата мама се мотае из апартамента. Тя се грижеше за тях. И те се грижеха за нея. Когато емоциите малко поутихнаха, цялото ѝ внимание беше насочено към работата и задълженията ѝ. Децата ѝ помагаха. Самата тя избягваше нови връзки. Децата бяха всичко за нея.

Но както се казва: никога не казвай никога. Анна се запознала с един млад мъж, докато пазарувала в един магазин. Тя изпуснала пакетче чай на пода. Той веднага го вдигнал.- Да ви помогна ли да пренесете покупките вкъщи? – попита той.
Тя сви рамене.

– Няма страшно, сама ще реша – мъжът вдигна мрежите.
По пътя си говореха за всичко.
Анна му благодари и се сбогува с него. Никога не беше мислила, че ще го срещне отново. Но той идваше всеки ден в супермаркета, където я видя за първи път. Така се запознали. Мъжът се казваше Том.

Тя работеше на непълно работно време. Почистваше стълбищата и поддържаше блока чист. Обикновено децата ѝ помагаха, защото се забавляваха да го правят, но днес тя реши да не ги моли за помощ.

– Може би мога да бъда полезен тук – чу тя познат глас.
Беше Том. Той ѝ помогна. И тя го покани да остане при нея. Вечерта той дойде, облечен с костюм и вратовръзка. В ръка държеше букет от бели рози и торта за похапване.

– Добър вечер – каза той.
Момчетата се поздравиха един друг.
– Господинът в магазина каза, че това е много вкусна торта, – той подаде на момчетата лакомството.
Най-големият син по някаква причина го помириса и всички се разсмяха. Атмосферата се отпусна. Анна изведнъж изпусна вилицата си и Том я хвана на мига.
– Ти баскетболист ли си? – попита момчето.

– Играех в училищния отбор. Но това беше много отдавна.
– Нека ти покажем спортното игрище – каза по-малкият син, Артур.
– Играем баскетбол с приятелите си – продължи Сташ.
На следващия ден те отново се срещнаха с Том.

– Сигурно сте забелязали, че се движа бавно и говоря също малко по-бавно – каза Том.
Тя остана безмълвна. Не искаше да пита защо, за да не стане неловко.

– Много хора си мислят, че съм изостанал, но това не е така. Претърпях инцидент и още не съм се възстановил напълно. Жена ми ме напусна. Сега не искаш да дойда при теб, нали?
– Ако децата ми не те уморяват, тогава ела – усмихна се тя.
– Омъжи се за мен. Ти и момчетата сте като семейство. Почувствах го веднага. Поговори с момчетата дали ще ме приемат.

Същата вечер Анна обясни всичко на момчетата. Момчетата прегърнаха майка си силно.
– Баща ни си отиде – каза Артур. – Той е забравил за нас. Би било хубаво да имаме друг татко, който да живее с нас.

Том беше много покровителствен. Отначало дори им беше малко неудобно. Но с течение на времето свикнаха с него. Момчетата си играеха с Томек по начин, по който никога не бяха играли със собствения си баща. Често им идваха гости. Момчетата канеха приятелите си.

Времето минаваше. Децата пораснаха. Артур си намери приятелка. Един ден той дойде при Том за съвет. Двамата си имали голямо доверие. Вечерта на вратата се позвъни. Анна отвори вратата и остана зашеметена. На прага стоеше бившият ѝ съпруг.
– Направих грешка – каза той. – Искам да я поправя.

– Излизай оттук! – изкрещя Артур.
– Как можеш да ми говориш с мен, гаднярче! – каза баща му ядосано.
– Не смей да говориш така със сина ми – каза Том на висок глас.
Беше готов за бой.

– Нямаме нужда от теб тук! – изкрещя Стас възмутено.
Сташ избута баща си през вратата и я затръшна.
– Нека пак да влезе тук – каза той заплашително.
Тя стоеше и ги гледаше. Тримата ѝ мъже, нейната защита и подкрепа. Беше успяла да създаде семейството си и беше много щастлива.

Related Posts