Майка ми остана с две сестри. Всички те са родени и са живели в провинцията, а след това постепенно постъпват в университет и се преместват в града. Скоро майка им, моята баба, почина и дядо ми остана сам в къщата. По време на празниците винаги ходех да му помагам. Бяхме истински приятели. Въпреки възрастта си той беше много мъдър и интересен човек, винаги имаше за какво да си поговорим с него.
Когато дядо ми навърши 77 години, вече не беше в състояние да се справя сам със земеделието. Затова майка ми го убеди да продаде вилата си, която беше доста голяма и не много стара, беше я построил сам, и да си купи малък апартамент в града. Така щеше да е по-спокойно за всички и нямаше да се налага да пътуваме далеч, за да посещаваме бащата на майка ми.
Отначало сякаш всичко беше наред. Дадохме на дядо ми телефон, за да може да ни се обажда, ако има нужда от нещо. Един ден му се обадих, за да го попитам как е, но никой не отговори. Може би просто беше отишъл до магазина или до къщата на съседите, но аз чувствах, че нещо не е наред.
Отказах се от това занимание и изтичах при дядо си. Влизайки, видях, че той лежи в коридора, обадих се на специалистите, които бързо пристигнаха в къщата. Оттогава дядо лежеше. Той се нуждаеше от постоянни грижи. След като се посъветвахме с цялото семейство, решихме да се редуваме в грижите за него, тъй като всички осъзнавахме, че би било много трудно да се грижим за него сами. Първия месец дядо щеше да бъде обгрижван от нас, беше твърде трудно.
Дядо беше в легнало положение, трябваше да правим абсолютно всичко за него. Грижехме се за него през цялото време. Той дори невинаги можеше да обясни добре от какво има нужда. Преминах на дистанционно обучение и напуснах обикновената си работа. Майка ми вече не работи на пълен работен ден. Така че парите бяха доста трудни и за нас.
Финансовото ни положение оставяше много място, спестявахме всичко, дори за основни неща не винаги имаше достатъчно пари. Освен това дядо стана като малко дете. Той рядко харесваше храната, която готвехме. Често отказваше да яде. През нощта не можеше да спи, трябваше да сме до него. Беше студено, беше прекалено горещо, беше прекалено светло, беше прекалено тъмно. По-късно леля Анна искаше да прибере дядо, но намери сто причини да не го направи.
Първо каза, че правят ремонт, после съобщи за сватбата на дъщеря си, която щяла да заеме другата стая със съпруга ѝ. Каза, че със сигурност ще завърши ремонта след месец, а младоженците ще си купят апартамент и ще вземат дядо да живее при тях, както беше уговорено. С мечти за отдих преживяхме още един месец. А после мина още един. Всеки ден ставаше все по-труден и по-труден за нас. Лекарствата на дядо бяха скъпи, не можехме да ходим на работа. И той ставаше все по-взискателен. И в двете сестри на мама имаше нови и нови причини.
Понякога финансите не им позволяваха, понякога проблеми в работата, понякога внезапни командировки. Така че за всички разходи се грижехме сами. По-късно все още плащахме на детегледачка, защото трябваше някак да изкарам сесията, а мама вече не си вземаше отпуск за ваканциите, защото така или иначе често си вземаше отпуск за своя сметка, трябваше да си търси нова работа и да работи повече.
Не смятахме, че е толкова скъпо. Трудно ми е дори да си спомня кога съм успявала да спя добре или поне повече от няколко часа на ден. Мама вече не можеше да спи заради постоянния стрес. Чакахме сестрите да дойдат поне малко в съзнание и да вземат баща ми с тях, за да можем да си починем малко. Но това, което очаквахме – неясно. Никой не мислеше да накара дядо да живее при тях. А наскоро дядо ми почина.
След няколко седмици с майка ми дойдохме да разчистим апартамента на дядо ми. Сестрите на мама, както винаги, се оправдаваха с хиляди неща. Разопаковайки картотеката, видяхме жълт плик, в който се намираше завещанието на дядо ми. Според него апартаментът принадлежеше на мен и майка ми. Изглежда, той беше предвидил, че другите му дъщери са толкова безотговорни.
Когато сестрите разбраха за завещанието на баща си, животът ни стана още по-труден. Те искаха да делим апартамента с всички. Оттогава не сме имали мира. Обаждат ни се и техните съпруги, и децата им. И денем, и нощем те ни се обаждат денонощно. Сякаш с майка ми бяхме убедили дядо ми да направи това.
Опитахме се да обясним, че датата на завещанието е стара и че е написано по времето, когато дядо е живял в селото. Но никой не ни слушаше и не искаше да ни изслуша. Според тях те нямаха намерение да ни дадат апартамента му. Трудно ми е да разбера защо хората са водени от такава несправедливост.
Те смятат, че апартаментът трябва да се продаде и получените пари да се разделят поравно между трите му деца, а именно майка му и сестрите ѝ. Но в крайна сметка само аз и майка ми се грижехме за дядо ми и харчехме парите си за него, без да го жалим нито за време, нито за сили. Чудя се къде са били те и семействата им, когато не са искали да се погрижат за собствения си баща и да ни помогнат дори малко.
