Имахме дълголетна прабаба. Тя беше на 90 години и живееше в селото. Но с напредването на възрастта ѝ било трудно да се справя сама с голямата си къща. Затова възникна въпросът – кой ще отиде да живее при баба ми? Родителите ми изобщо не зависеха от нея.
Чувстваха се чудесно в града, татко работеше като охранител, мама в същия офис, който охраняваше. Водеха си спокоен живот и не се готвеха за никакви промени. Сестра ми се омъжи, тя и съпругът ѝ също живееха в града. И нещо повече, младоженците не искаха да ходят на село.
По онова време имах две малки деца. Синът ми е на 5 години, дъщеря ми е на 3 години, но аз бях толкова бабешка, да не я оставям съвсем сама… говорихме със съпруга ѝ и решихме да отидем да живеем в селото ѝ. От селото на баба ми до проекта на съпруга ми имаше само 40 минути път с кола. Започнахме да даваме под наем апартамента си в града и инвестирахме парите от него в къщата на баба.
Поддържаха газ, направиха добра тоалетна, повториха банята, подредиха ограда. Баба, макар че беше стара, но винагиТова ми разказваше с децата, ходеше с тях на реката дори. Всеки уикенд семейството ни отиваше в гората, ходеше на риболов. Но след 5 години баба си отиде. Буквално на втория ден от погребението съпругът на сестрата попита безрезервно:
– И така, как ще делим къщата? Какъв хъб. още първата година, когато се нанесохме, баба ми направи подарък за мен. Няма да продаваме къщата, тук ни е добре. Сестрата, щом разбра, че къщата е само моя, започна да крещи. Три пъти онемях. Добре, че съпругът ми им обясни директно и в прав текст, че нямат право на къща, за да могат да метат.
Сестра ми все още разпространява клюки по мой адрес и хвърля кал по мен. А майка ми се опитва да ме убеди да не продавам къщата и да не деля парите, което аз със сигурност няма да направя.
