Преди седмица взех дъщеря ми от баба ѝ, която ѝ беше на гости. Обикновено Олена винаги се връща от къщата на баба си щастлива и весела, разказва ми какво са правили и какви пайове са правили.
Но този път Олена плачеше. Отначало си помислих, че може да е паднала или да се е случило нещо друго. Но по детето нямаше нито една драскотина. Тогава започнах да задавам въпроси на Елена, но тя плачеше и не можеше да се успокои.
Не можех да разбера какво се е случило през онази нощ. Когато се прибрахме у дома, Олена заспа веднага. На сутринта дъщеря ми се успокои и ми каза, че баба ѝ я е нарекла крадла и е започнала да ѝ вика. Олена твърдеше, че никога не е вземала нищо от баба си без разрешение. Повярвах на детето си, защото Олена никога не би наранила муха, камо ли да краде. Веднага се обадих на майка ми:
“Щастлива ли си? Отгледала си млад престъпник в главата си! Мамо, за какво говориш? Можеш ли да ми обясниш какво се е случило?” – “Какво се срамуваше да каже този крадец?” -Спрете да наричате детето ми така, какво се случи там?”
-Нарочно взех парите от картата, сложих ги в портфейла си, исках да отида на пазар сутринта. И погледнах и нямаше пари. Така че може би са ви ограбили или сте ги сложили някъде другаде.
-Не защитавайте тази крадла, тя няма оправдание! Няколко дни по-късно майка ми се обади и каза, че е намерила парите си в друга чанта. Просто беше забравила с коя чанта е отишла в банката.
Казах ѝ, че трябва да се извини на внучката си, защото не е по нейна вина и не бива да преживява такъв стрес. Но майка ми не бързаше да се извини. Не очаквах това от нея и отношенията ни рязко охладняха.
