Със съпруга ми се разбирахме много добре, но това беше само няколко години след като се оженихме. След известно време се карахме постоянно, но аз продължавах да крия факта, че имам проблеми, от майка ми и децата ми. Не исках майка ми да вижда колко зле се чувствам, затова винаги казвах, че съм добре и съм щастлива в брака си.
И така, в брака ми се родиха дъщери, те пораснаха умни и красиви, а след като завършиха училище, се преместиха в друг град, за да продължат обучението си. И така, когато със съпруга ми останахме сами, осъзнахме, че нямаме за какво да си говорим, че ни е скучно заедно.
Пошегувах се с една близка приятелка, че нямаме за какво да си говорим, освен за децата, а Ира, след като ме изслуша, каза, че това всъщност е нормално, че сме в криза, която просто трябва да преживеем. Тя ме посъветва да забравя за книжната любов и просто да живея и да се наслаждавам на живота. Не можех да го направя, защото не можех да разбера как се е случило така, че ние, бидейки толкова близки, сме се отдалечили един от друг.
Един ден съпругът ми се прибра вкъщи и каза, че трябва да отиде на работа в селото и ще остане там за известно време. Тъй като през повечето време не си говорехме, не казах нищо, мислейки, че това е всичко – разводът и краят на брачния ни живот.
Мина известно време и аз осъзнах, че съпругът ми ми липсва, но не исках да му се обаждам. Един ден се прибрах от дома на дъщерите си, погледнах и не можах да повярвам на очите си – съпругът ми стоеше до печката, готвеше вечеря, масата беше подредена.
Стоях и се чудех, а той ми каза да си измия ръцете и да седна на масата. Когато попитах какъв е празникът, той се приближи до мен, прегърна ме и каза, че му липсвам и иска да ме накара да се почувствам добре. Обеща, че повече няма да скъса с мен, и, знаеш ли, струва ми се, че станахме по-близки един с друг и с десетки години по-млади
