Колите се движеха толкова бавно, че дори минувачите ги изпреварваха. Анна погледна сателитната навигация и разбра, че им остава поне час път. За да се разсее, тя се обади на съпруга си – “Скъпи, къде си? – попита Анна. – Къде другаде бих могъл да бъда – отвърна Адам ядосано – на работа, разбира се.
Къде другаде бих могъл да бъда – заседнах в задръстване – каза Анна с въздишка и се огледа – Обади се да ми кажеш, че си заседнал в задръстване? – Адам ядосано каза – Не само това – тихо отвърна Анна – Обадих ти се и за да ти кажа, че те обичам. Ти си моето зайче, ти си моето коте. Знаеш ли колко много те обичам? При тези думи Анна се огледа. Представете си изненадата ѝ, когато видя Адам да минава покрай колата ѝ и да говори по телефона.
– Анна, ти ме разсейваш – каза Адам, обърна се надясно и се отдалечи от Анна, – от какво мислиш, че те разсейвам? – Анна попита строго. Осъзнавайки, че Адам скоро ще се изгуби от поглед, тя паркира колата и излезе. Адам влезе в кафенето. Анна го последва – Имам среща. Това е всичко. Не мога да говоря повече. Те вече ме гледат странно.” Адам прошепна и седна на бюрото на съпругата си:
“Какво да правя? – мислеше си Анна, седнала колкото се може по-далеч, но така че да вижда Адам и жената, която беше с него, и на лицето ѝ се появи щастлива усмивка. Толкова пъти съм гледала това в киното – мислеше си Анна, – но никога не съм мислила, че ще се случи на мен. Оказва се, че изневеряват не само други хора, но и съпругът ми, така че трябва ли просто да си тръгна и да приключа с това? И да му кажа вкъщи, че знам всичко и че се развеждаме?
И колко много проблеми трябва да се решат наведнъж. Разделянето на имуществото и т.н.” По това време продавачът на цветя носеше кошница с червени и бели рози около масата на Адам. Адам купи на щастливата си съпруга седем червени рози. “Уау. Червени рози – помисли си Анна, – вече дори не помня какво представляват. Добре, че нямаме деца. Но какво, ако… – Анна изведнъж стана много весела.
Тя набра телефона на съпруга си – какво друго? – “Важна новина, скъпи”, каза Анна. – Ще си имаме бебе.” В този момент Анна съжали, че не е взела бинокъла със себе си. Искаше й се да види ясно лицето на съпруга си – О, скъпи, съжалявам – каза Анна. – Ще ти се обадя обратно, – Адам започна да казва нещо на жената, която имаше щастлива усмивка на лицето си. Лицето му беше сериозно.
Жестикулираше много. Анна видя как усмивката постепенно изчезна от лицето на жената и тя изглеждаше ядосана. Тя хвърли розите на масата и си тръгна. Адам дори не се опитва да я спре. Той остава седнал на мястото си: “Това е всичко? – Анна си мисли, разочарована. Всичко, което трябваше да направиш, беше да измислиш история за бебето и това беше всичко? Романтиката им беше приключила?
Е, това не е толкова интересно, колкото си го представях.” Адам отпи от кафето си и погледна телефона си. “Чака да му се обадя”, казах аз.Анна се замисли и му се обади около пет минути по-късно. Каза, че е на път за вкъщи и ще му разкаже подробно за всичко, когато се прибере от работа вечерта. Беше все още ранна вечер, затова Анна реши да се разходи. “Ами ако – помисли си Анна – всичко това е знак отгоре? Знаеш ли, като някакъв намек за мен. Че е време да стана майка.
И накрая, колко бързо отговори на съобщението ми. Гневното ѝ лице и червените рози, хвърлени на масата… Това говори много. Но ако бяха сериозни, щеше ли да постъпи така? Разбира се, че не. И нямаше да хвърля цветя, ако той не ѝ беше казал, че между тях всичко е приключило. Анна седеше пред телевизора и ядеше сладолед.
Тя вече беше взела решение. Дори не беше отишла да види Адам, когато чу, че идва, и не го беше погледнала, докато той не влезе в стаята, държейки букет червени рози. Анна дори не можа да ги преброи – Скъпа, толкова съм щастлив – каза Адам, – това е толкова красиво. Какво е това? “Момче или момиче?” “Твърде рано е да се каже”, каза безразлично Ан, взе цветята и ги постави във висока ваза.
“Всъщност – съгласи се Адам, – няма никакво значение. Момчето е добро. Момичето е още по-добро. Толкова е сладък, когато не лъже – помисли си Анна и погледна съпруга си, сякаш го виждаше за първи път. – Да му простя ли или не? Добре, ще го направя. Ще му простя. Ще видим какъв е той като баща.” Адам почувства, че отношението ѝ към него се е променило много, откакто Анна разбра, че ще става майка, и му го каза.
Тя вече не изпитва онази топлота и обич. Вече не го нарича зайче или котенце, но Адам се утешава с факта, че всички жени преминават през такива промени, когато станат майки, и се смята за щастлив съпруг и баща.
