Винаги съм смятал, че децата ми ще бъдат моята опора на старини. Но не съм ги виждал пет години – те винаги бяха в командировка. Когато им казах, че преписвам апартамента на племенницата си, те изведнъж намериха време да ме посетят.
Беше ясно, че единственото, което ги интересува, е моят апартамент. Вложих цялото си сърце и душа в отглеждането им и винаги се стараех да им дам най-доброто от себе си. Мислех, че ще ми отвърнат със същото на стари години, но уви – не бяха много склонни да помагат.
Не се нуждаех от много, само от телефонно обаждане веднъж седмично и посещение веднъж месечно, но наистина не разбирах защо мислеха само за НЕЩО, въпреки че сестра ми отглеждаше дъщеря си по различен начин. Когато племенницата ми разбра, че няма кой да се грижи за мен, започна да ме посещава много често.
Изобщо не виждах едногодишната си внучка. Бих искала да я посещавам сама, но след сложна операция не мога да се движа много и се налага да почивам на легло. Колкото и молби за помощ да отправях, те се оказваха безполезни.
В банята се спукват кран и тръба. Единственото, което можех да направя, беше да изключа водата и да се обадя на сина ми да ми помогне. Той отказа, като каза, че е твърде зает, но ще се опита да дойде.
3 дни го чаках без вода. После разбрах, че няма да дойде. Затова се обадих на водопроводчика. Разбира се, можех да се справя и сам, но исках синът ми да ми помогне. Той беше много грижовен и много ми липсваше, отдавна не се бяхме виждали.
По-късно реших да сменя пералнята, като си мислех, че дъщеря ми със сигурност ще ми помогне да избера, защото има толкова много различни функции. Обадих се на дъщеря си. И чух отговора: “Мамо, всички са едни и същи, вземи който искаш, продавачите ще ти помогнат да решиш.” Децата ми така и не ме посетиха и спряха да се интересуват.
По едно телефонно обаждане на месец и това беше всичко. Дори получавах предварителни съвети. “Не е нужно да ходиш никъде, можеш да си поръчаш всичко вкъщи”. Като по-възрастен човек не съм много запознат с тези технологични нововъведения, всичко е диво за мен.
Благодарна съм на Мария, моята племенница, която ме обучаваше и се грижеше за здравето ми, а когато разбра, че няма кой да се грижи за мен, започна да идва при мен по-често и да ми се обажда. Тя пазаруваше, чистеше къщата, готвеше вечери и спираше за чай без причина.
Станахме много близки и аз много се замислих и реших да й оставя апартамента си. Доволна съм от нейните грижи. Това ще бъде награда за нея, че се отнася добре с мен. Децата ми вече имат собствени апартаменти и плащат ипотеката.
А синът ми, както и очаквах, се обади точно когато щях да отида при нотариуса за консултация. Разказах му всичко, без да скривам нищо. Отначало той не разбра, помисли, че се шегувам. Но когато разбра, че не се шегувам, започна да спори. Каза, че имам деменция и е време да отида в болницата. Този разговор не ме натъжи, така че отидох там, където планирах, и имах гости тази вечер.
Синът и дъщеря ми се кикотеха. Започнаха да ме убеждават, че на стари години ще оставя внуците си без дом и ще живеят на улицата, защото Мари със сигурност ще ме изхвърли, щом стане хазяин. Дебатите ни продължиха дълго време. Децата отчаяно се опитваха да ме убедят, но аз държах на мнението си и казах, че няма да го променя.
Нарекоха ме предател и ми казаха, че никога повече няма да видя внуците си и че не трябва да очаквам помощ от тях. “Но аз не съм виждал внуците си и не съм виждал вашата помощ толкова дълго време!”
Изкрещях след тях и затворих вратата. Останах сама в апартамента и осъзнах, че съм постъпила правилно. Може би не е честно спрямо децата ми и повечето хора ще ме осъдят, но това е моят избор и те ще трябва да го приемат. Това е моят апартамент и аз имам право да правя с него каквото пожелая.
