По някакъв начин се случи така, че със съпруга ми най-накрая решихме да посетим дъщеря ни в новия ѝ апартамент. Нашата Гося и приятелят ѝ се уговориха за нещо в покрайнините на града.
Със съпруга ми, разбирате ли, сме малко по-добре, бизнесът върви, така че и ние сме си уредили живота. Но искахме да видим как живеят там, какво са успели да наемат. Времето лети, а ние с Андрю, както обикновено в последния момент, опаковаме подарък – кафемашина, защото дъщеря ми обича кафе, и цветя за климата.
И тръгваме, а аз вече пиша в главата си сценарий колко хубаво ще бъде, докато седим, пием кафе, говорим за това и онова. Пристигаме, а там е… е, няма да ходя по мъките, но не е това, което очаквах. Блок като блок, но виждам, че славните му години са зад гърба му.
Входът е толкова зле, мазилката е надраскана, няма асансьор, така че до петия етаж трябва да се ходи пеша. Вече бях в лошо настроение, но запазих самообладание. В края на краищата това е нейната дъщеря, нейният живот, нейното решение.
Влизаме и ето я… малка, но чиста. Тя се опита, о, опита се. Но виждам, че мебелите са от различни епохи, а не от една и съща двойка. Плакати по стените вместо картини. Седяхме на диван с дупка в стената. Опитваха се да направят нещо с апартамента, но беше очевидно, че нямат и стотинка. И сърцето ми прескачаше, като го погледнеше.
Сядаме, говорим. Опитват се да бъдат весели, говорят за плановете си, за мечтите си. А аз седя и си мисля за себе си, за това как съм дошъл тук с намерението да организирам приятна среща, и вътрешно ми се иска да им изкрещя да се вземат в ръце, да направят нещо с този живот.
Но го сдържам, защото как мога да кажа, че не ми харесва? Момчето е младо, ще се хване на по-добра работа, а и какви условия е в състояние да осигури на дъщеря ми? Между другото, тя не е по-добра, ако се постараеше, щеше да си намери по-добра работа, а и по-добра заплата. Те вече не са деца, на 23 г. В края на посещението, тъкмо когато се канехме да си тръгнем, не издържах.
Извадих от чантата си един предварително подготвен плик, но не бях сигурна дали ще го дам. Вътре имаше дребни стотинки за тях, трябваше да са за някакви хубави неща, но те вероятно щяха да ги похарчат за купуване на неща от първа необходимост за апартамента. Не казах нищо, поставих го дискретно на шкафа. Щом я намерят, ще им влезе в употреба Прибрах се вкъщи с такава смесица от чувства. Иска ми се да се гордея с дъщеря си, но не мога.
Други момичета се дипломират, други теглят заеми, за да си купят хубав апартамент, а тя се съгласява да живее при тези условия. Сърцето ме боли, защото бих искала да ѝ дам целия свят на поднос. Но знам, че тя трябва да върви по своя път, не можем да финансираме всичко.
