Още от дете много обичах и уважавах родителите си, вярвах, че те са най-ценните хора, на които мога да разчитам в живота си. На деветнайсет години се влюбих искрено и се омъжих за Валдек, а на двайсет станах майка и родих син, много порядъчно и любвеобилно момче.
По това време нямахме къде да живеем, затова известно време живяхме при родителите ми. Малко след това баба ми почина и остави след себе си една къща. Тя подари къщата на баща ми и родителите ми решиха да я ремонтират малко и да заживеят в нея. Когато синът ни беше на шест месеца, със съпруга ми поискахме да живеем отделно. Попитах ги дали можем да се преместим в този двустаен апартамент, докато те се преместят в къщата.
Но майка ми отказа. Двамата с баща ми решиха да наемат апартамент, за да изкарват допълнителни доходи. Майка ми каза, че ще ми е трудно да бъда сама с детето, защото съпругът ми винаги работи, а тя винаги ми помага, така че за нас ще е още по-добре да живеем в дома на баба ми.
Тогава бях много млад и глупав. По някаква причина тогава реших, че майка ми е права, вярвах в добрите ѝ намерения. Дори съпругът ми беше убеден, въпреки че беше готов да се премести в апартамент под наем. По същото време майка ми за съжаление беше уволнена от работа и остана без доходи. Само баща ми и съпругът ми работеха. На всички ни беше омръзнал животът. Майка ми първо направи ремонта, но когато всичко беше готово, каза, че няма да си търси работа. Просто ни каза, че иска да си остане вкъщи с внучето си.
Тя ме убеждаваше, че седенето вкъщи не е за мен, защото съм все още млада, пълна с енергия и трябва да ходя на работа. Аз мислех другояче, затова си намерих работа и продължих обучението си задочно в университета. Майка ми, от друга страна, седеше с детето ми. Давах по-голямата част от заплатата си на майка ми, защото тя постоянно ми казваше
“Детето ти има нужда от това, детето ти има нужда от онова…”, а после някак си случайно чух майка ми да се оплаква на една приятелка, че тя е тази, която храни внука си, храни нас, облича ни и изобщо цялото ни семейство лежи на нейните плещи, а ние със съпруга ми сме като мързеливци, защото искаме да свършим всичко, за да може тя да отглежда сина ни, докато ние правим кариера.
Разбира се, нейната приятелка се възмути, че със съпруга ми сме толкова млади и не можем да издържаме едно дете, вместо постоянно да разчитаме на майка си. Майка ѝ каза, че не изкарваме много пари, въпреки че това не е вярно, защото аз и съпругът ми плащаме за всичко. Родителите ми буквално не купуват нищо за къщата, всичко зависи от нас, чак до сметките за комунални услуги, и ние свикнахме с това.
Тогава се почувствах обидена на нея, но не посмях да споря, дори не исках да споря, защото наистина искам да има мир в семейството, особено в такъв труден момент. После пак научих, че майка ми ми казва, че прахосвам семейните пари за тези изследвания, въпреки че съпругът ми плаща за моето образование, в края на краищата сега родителите ми не ни дават и стотинка. Наскоро станах майка на дъщеря и съм в отпуск по майчинство.
Майката все още не работи, а таткото – само от време на време, въпреки че дори още не са пенсионери и са в добро здраве. Те все още могат да изкарват пари, поне за себе си, за нас ще е по-лесно. Оказва се, че съпругът е единственият, който издържа цялото семейство. Майка ми вече не ми помага с децата, въпреки че разказва на всички как се справя с внуците и цялата къща е на главата ѝ.
И продължава да казва на съпруга ми, че няма пари за нищо. А баща ѝ я подкрепя. Наскоро съпругът ѝ иска да се изнесе от жилището на родителите си в апартамент под наем. От една страна, не искам повече да живея с майка ми и баща ми. но от друга страна, как мога да оставя родителите си, ако не работят?
Те ме отгледаха, как мога сега да ги оставя да се грижат сами за себе си? Това е толкова затворен кръг, а и не знам как да изляза от него, защото заплатата на един човек не може да плати дори наема. Срамно е, че моите близки се държат по този начин. Какво друго можем да направим?
