Израснах в скромни условия, баща ми винаги е имал проблеми с алкохола и в семейството ни моите нужди бяха на последно място. Майка ми го мразеше, но аз вече не можех да го гледам. След като завърших гимназия, реших да отида в големия град, за да уча.
Беше ми писнало от факта, че винаги бях гладен, ходех със стари изпочупени дрехи и можех само да мечтая за спокойствие у дома. Целта ми беше да стана независима, да намеря своя собствен път и може би дори малко спокойствие. Майка ми не се интересуваше от плановете ми или от това, което се случваше, докато не се налагаше.
Ученето беше време на отваряне към света, но беше и време на упорита работа и пестене на всяка злота. Не разполагах с време или средства, за да подкрепям семейството си финансово, въпреки че понякога ме обземаха угризения. Винаги обаче завършваше с кратко телефонно обаждане от майка ми, която най-често ме питаше дали мога да изпратя нещо.
Аз? Те трябва да помогнат на детето си! Един ден получих съобщение, което промени всичко. Оказа се, че баба ми, с която винаги съм била в добри отношения, ме е записала за къщата си в предградията. Дядо ми почина преди много години, а баба ми почина наскоро – тъжно, но такъв е животът.
Къщата беше стара, но с потенциал и за мен беше шанс за ново начало. Малко след това майка ми изведнъж започна да ми се обажда. За първи път от много време насам. Отначало си помислих, че може да ми липсва, но бързо преминах към други неща. Баща ми получи инсулт, не може да ходи и се налага рехабилитация, която струва много.
Знаех за това, дори веднъж посетих баща си в болницата, но той не ме посрещна сърдечно. Разбира се, ситуацията беше трудна, но баща ми имаше своите проблеми по своя вина – неговият алкохолизъм беше причина за много от семейните ни трагедии.
Майка ми искаше да продам къщата си и да даря част от парите си за лечението на баща ми. Знаеш ли какво, отказах… Обясних ѝ, че тази къща е единственият ми актив и шансът ми за стабилност.
Това е единственият ми спомен за баба ми. Тя искаше да запази това наследство от ръцете на други хора, затова ми даде къщата. Майка ми се опитваше да ме убеди, молеше ме, казваше ми, че аз съм единствената надежда и спасение за баща ми, но аз вярвам, че баща ми е наранен от години и сега, когато най-накрая мога да дишам, не искам да жертвам всичко Когато отказах, майка ми се ядоса.
Тя ми каза, че съм неблагодарна и че не ме е грижа за семейството ми. Кажете ми, лошо решение ли беше това? Аз съм неблагодарна дъщеря, трябва ли да помагам на баща си? От няколко месеца съм под наем в една къща и не можех да се преместя заради следването си.
Но мисля, че когато завърша, ще се преместят в къщата на баба ми и ще си търся работа, искам да живея там. Оттогава майка ми и аз не сме си говорили. Беше ми тъжно, но трябваше да помисля за себе си.
