Това, което току-що преживях, е човешко понятие. Мислех, че в наши дни хората имат малко повече масло в главите си, но виждате, че съм грешал. Дъщеря ми, моето златно дете, е на път да се омъжи. Бяхме планирали сватбата за час пик, всичко вървеше като по вода, докато изведнъж… бум! Като кофа студена вода, излята върху главата ти.
Нейният годеник, с когото е от дълго време, дойде при мен заедно с нея и ми каза направо от моста: “Искам да се оженя за дъщеря ти, но синът ѝ, знаеш ли, не е опция. Може би ти можеш да се грижиш за него, баба му би била най-добрата.” Как изобщо можеш да си помислиш за такова нещо? Дъщеря ми има син, тригодишен, сладко момче с него.
Баща ми изчезна веднага щом разбра за бременността, а ние дори не го потърсихме за издръжка. За едно дете е по-добре да няма баща, отколкото да има някой, който не го обича. Кажи ми, греша ли? Мислех, че този нов годеник на Клаудия е добро момче, разбираше се и с внучката ми, понякога ги виждах да се забавляват заедно.
Мислех, че го познавам, беше добър човек. И ето нещо подобно. Моята внучка, моето най-голямо щастие, окото в главата на баба ми, изведнъж ли ще стане проблем? Усещах всичко в себе си. Как можеш да кажеш това за едно дете? То не е нещо, което можеш да върнеш, когато ти е скучно. Искаше ми се да го хвана за яката и да го разтърся, за да се събуди.
Но не, установих контакт. Не е толкова лесно. Дъщеря ми стоеше до мен, бледа като стена, а аз трябваше да бъда силна. И за двете ни. Това се зараждаше в главата ми. Любовта, семейството, бъдещето… всичко изведнъж се оказа под въпрос. Но едно нещо знаех със сигурност: “Слушай, момче – казах аз, опитвайки се да запазя спокойствие, което беше посредствено, – ако не можеш да приемеш едно дете като част от нашето семейство, тогава знаеш ли какво?” Можеш да си тръгнеш.
Дъщеря ми не се нуждае от любов, която поставя условия. Ти обичаш дъщеря ми, ти обичаш нейния син. Край, точка. Не беше лесно, беше сърцераздирателно да виждам дъщеря си толкова наранена, но знаех, че това е единственият правилен начин. Не само за сина ми, но и за дъщеря ми. Дъщеря ми отново е сама. Съжалявам, виждам, че тя ме съжалява. Но нека това бъде урок. Любовта не познава условия. Няма “но”, “ако” или “може”. Любовта е любов. Ние имаме себе си.
И това е най-важното. В крайна сметка ще подкрепям дъщеря си. Не, няма да е лесно, но кой е казал, че трябва да е така? Знам, че тя не би била щастлива с мъж, който поставя такива условия в началото на съвместното ни пътуване. Никой добър и достоен мъж не би направил това. Съгласни ли сте с мен? Ако бяхте на мое място, щяхте ли да постъпите по същия начин?
