Исках да споделя с вас една история, която ме накара да погледна на това, което наричаме “семейство”, по съвсем нов начин. Очаквах всичко друго, но не и думите, които чух от собствените си деца, и то не лице в лице. Казвам се Анна и през по-голямата част от живота си бях убедена, че имам страхотно семейство. Отгледала съм две деца – Кася и Пьотр. Винаги съм се опитвала да бъда най-добрата майка за тях. Всичко започна да се разпада, когато децата пораснаха и започнаха своя живот.
Наскоро със съпруга ми Януш отпразнувахме годишнината от сватбата ни и поканихме децата на празнична вечеря. Реших да приготвя всичките им любими ястия, за да ги накарам да се почувстват специални. Кася и Пьотр пристигнаха с партньорите си и изглеждаше, че вечерта ще бъде страхотна. Не разполагахме с много пари, но отделихме малко, за да подготвим хубаво парти и да нагостим децата. Всичко, което правехме, правехме за тях.
Ако трябваше да празнуваме за себе си, вероятно щях да направя торта, да изпия чаша шампанско с Януш и това щеше да е достатъчно. Но това беше нашата годишнина, искахме да е специално, не само за нас, но най-вече за тях. След обяда с Януш сложихме най-малката ни внучка да спи. Случайно включих бебефона и го оставих в хола. Върнахме се в кухнята, за да довършим подготовката.
И тогава го чухме… разговора между Кася и Пьотр, който доведе до срутването на нашия свят. Те говореха за нас… колко сме старомодни, колко досаден е начинът ни на живот, че се опитваме да “купим” чувствата им с пълна маса. Кася се оплака, че винаги трябва да се преструва, че харесва това, което правим за нея.
Пьотр добави, че трябва да им даваме повече пари, вместо да ги харчим за “глупости” като тези партита. Сърцето ми се къса… толкова години си мислех, че сме щастливо семейство. Може да не сме им помагали финансово на всяка крачка, но правехме всичко, което можехме, за тях. Отгледахме ги, обучихме ги, организирахме им красиви сватби. Спомням си, че Януш пое още една работа, за да помогне на Пьотр да изплати ипотеката.
И тогава изведнъж се оказа, че децата ми, собствените ми деца, наистина не ме уважават. Защо не ми го казаха в очите? Защо се преструваха, че всичко е наред? Реших да не казвам нищо на Януш. Престорихме се, че не чуваме нищо, но оттогава нищо не е същото. Не знам дали някога ще мога да им простя. Дори не става дума за това, което казаха, а за това, че нямаха смелостта да го кажат директно. Вместо честност, те избраха лъжата и лицемерието.
Може ли нещо подобно да се поправи? Не мога да спра да мисля за това. Нима се провалих като майка? Направих ли някъде грешка, когато децата ми се отнасяха с нас по този начин? Може би съм ги разглезила твърде много?
