Пред очите ѝ синът ѝ е отведен с белезници. Месец по-късно едно момиче позвънило на вратата, държейки новородено бебе с очи като тези на сина ѝ. “Съжалявам, не мога повече”, казала тя, оставяйки бебето и всички пари, които имала:
“Успях да събера толкова много пари, съжалявам отново. Кажи й, че я обичам, тя е стара, но все още стои, все още е силна. Успяла е да отгледа внука си и да го изпрати на училище. Скоро синът ѝ ще се върне. Но момчето не дочака баща си. И не можеш да го обвиняваш. Никога не съм го виждала през живота си.
Той дори не познаваше майка си, знаеше само, че тя го обича и съжалява. Скоро синът се върна. Дълго плакал, извинявал се на майка си и ѝ благодарил, че го е отгледала. Отначало детето не разбирало кой е той.
Но после свикна и го нарече татко. То харесваше баща си и много го обичаше. Майка му най-накрая изпита облекчение.
За старата жена беше трудно да понесе такава отговорност. Но една сутрин се събудих и видях на масата бележка, на която пишеше: “Напускам, трудно ми е без нея”. И отново, отново и отново. Тя не може да си намери място, защото този път детето е възрастно и разбира, че баща ѝ я е изоставил. А и здравето ѝ не е това, което е било, едва не се озовава в болница. Още един първи септември, още едно дете без родители.
Един ден, когато се връщах от училище с внука си, видях на вратата сина си и снаха си. Те сияеха от щастие. Оказа се, че синът им не ги е напуснал. Той тръгнал да търси любимата си, търсил я дълго време и накрая я намерил. Тя не се омъжила, сърцето ѝ не обичало друг.
Минала една година. Синът и снахата се преместили в съседната къща и работели, но не забравили баба. Бяха ѝ безкрайно благодарни, че е отгледала внука им и им е простила, а сега тя все още кърмеше новородено внуче, което толкова много приличаше на нея.
