Беше събота сутрин. Съпругът ми отиде в дома на майка си, за да й помогне. В края на краищата тя не може да размрази хладилника сама.
Върна се подозрително бързо, и то не сам. “Домакиня! Приемете гостите си!” – чух гласа на Лидия Никитовна през съня си. “Какво, по дяволите, я е довело?” – помислих си обречено и се измъкнах изпод топлото одеяло. Майката на съпруга ми не беше единствената гостенка; иззад нея надничаха любопитните лица на племенниците ѝ. “Не стойте там, влезте, влезте!” – нареждаше свекървата на внуците си, – Олег, иди да помогнеш на товарачите, ще стане по-бързо – на тях им се плаща на час, ще се движат бавно, до вечерта.
Племенниците се разпръснаха из апартамента, а мъжът си тръгна. Свекърва ми ме прегърна нежно през раменете и каза: “Хайде, дете, да поговорим. Сънливият ми мозък трескаво мислеше: племенници, появата на свекърва ми, някакви товарачи. Не можех да свържа всичко това логично, затова послушно последвах Лидия Никитична.
В кухнята тя пусна чайника и извади чаши. “Чай или кафе?” – попита тя. “Кафе” – отвърнах аз, онемяла. Бях озадачена от подозрителното поведение на свекърва ми: обикновено тя изобщо не ми говори и дори ако от устата ѝ излязат думи, предназначени за моите уши, те са най-малкото обидни. “Какво искаш?” – попитах Лидия Никитовна с тъп глас. Преди тя да успее да отговори, чух звука на счупено стъкло. Скочих и изтичах в стаята. Племенниците ми, които бяха счупили половинметрова ваза, хвърляха торти под леглото. Отидете в хола и гледайте анимационни филми. Не ставайте от дивана, докато не ви повикам. “Да, бабо – отвърна Лидия Никитична и момчетата напуснаха местопрестъплението и отидоха в хола. Свекървата донесе метла и черпак и започна да почиства парчетата. “Къде искаш леглото?” – попита непознат глас. “Там, вдясно, в малката стая” – отговори мъжът.
Изскочих навън, за да видя какво е това легло. Леглото не беше легло в буквалния смисъл на думата. Беше резервна част от детско двуетажно легло, на което спяха децата на Ксения, сестрата на съпруга ми. “Някой ще ми обясни ли какво се случва?” – попитах, като най-накрая осъзнах мащаба на предстоящото бедствие. Племенничките остават при нас за известно време, Ксения е приета в болница, ще бъде там месец-два. Мама не може да се справи с внуците, те ще останат при нас за известно време – каза мъжът. – В коя болница е Ксения? В Пукет? “Нима в Русия няма болници, та сега всички ходят да се лекуват в Тайланд?” – попитах саркастично.
Намерих телефона си и отворих профила на Ксения в социалната мрежа. Снимка отпреди седмица – на борда на самолета, а през последната седмица всеки ден по 50 снимки на палми, плаж и петата точка на Ксения по бикини. – В болницата, нали? – попитах. – Готино, аз самата бих искала да съм на такова място веднъж годишно. – Оставила е децата – каза тихо Лидия Никитична. – Намерила е шурея с пари, събрала си е нещата и си е тръгнала, като е оставила бележка. “Ето, прочети я.
– Свекърва ми подаде надраскана бележка. – Защо да лъже? – попитах аз. – Надяваме се, че тя ще се вразуми и ще се върне. Не искахме да изнасяме боклука от къщата. “И вие не бихте се съгласили да приемете децата на Ксюшка”, въздъхна тежко мъжът. “Кой е казал, че ще го направя?” Чувайки думите ми, мъжът и майка му се спогледаха. Те ще разрушат целия ми апартамент. Кой ще плати за това? – Ти мислиш само за пари. Семейството ви има нужда от помощ! Трябва да ни помогнете!” – с патос възкликна Лидия Никитовна. И откога аз станах член на вашето семейство?
Ти самият винаги си казвал, че съм никой, че нямам име. Че твоето благородно семейство никога не би се свело до човек като мен. Какво се е променило в живота ти? Имате ли нужда от помощ сега? Ако бяхте поискали, може би нямаше да откажа. А лично на вас, Лидия Никитовна, и на вашата дъщеря-змия, не дължа нищо. Отнемете детската градина, заповядайте на премествачите – нека си вземат всичко обратно – казах аз. Скъпа, не можеш… – започна съпругът ми, но аз го прекъснах
. А и кой може да ми забрани, това е апартаментът на родителите ми. И аз решавам какво мога и какво не мога да правя. Трябва ли да ти напомням, че майка ти и сестра ти от години ме третират като мръсница? Че идват тук, сякаш е техен дом? Че Ксения е научила децата си да ме псуват и се смее весело, когато го правят? Не! Те няма да живеят тук. В края на краищата, освен баба си, те имат и баща. Това е всичко, разговорът приключи. Разполагате с 10 минути, за да вземете децата и вещите им и да си тръгнете.
Часовникът тиктака! Мъжът, който отишъл да види майка си и племенниците си, така и не се върнал. Той изпрати съобщение, че е разочарован от мен. И по дяволите с него и неговото… семейство. Трябва да го направя, разбирате ли. На когото го дължа, прощавам!
