Когато се ожених за Анна, дори не мислех, че ще съжалявам за това след десет години брак. В края на краищата всички тези години на брак са били напразни.
В началото всичко между мен и Анна беше наред, обичахме се. Оженихме се, а после се роди синът ни. Живеехме в моя апартамент.
И някак си, странно, след като бебето се роди, всички чувства изчезнаха някъде, както в мен, така и в нея. Тогава не мислех за развод, защото никога не бих допуснала синът ми да расте в непълно семейство, само с един родител. Исках той да има модел за подражание в семейството. Точно това се случи – някои. Живеехме като непознати, просто под един покрив, всеки правеше своите неща.
Аз работех, за да издържам семейството си, а тя ходеше да си прави маникюр и мигли; Анна не искаше да работи. През деветте години на брака ни тя никога не е допринесла и стотинка за семейството. Аз изкарвах всичко през цялото време. Тя просто го харчеше.
После й омръзна да си седи вкъщи, намери си работа и също започна да печели пари. Често вечер изчезвала от работа, седяла с бебето и се занимавала с домашна работа. По принцип нямах нищо против. Обичам да готвя и да чистя. И много обичам сина си. И един ден тя ми каза, че иска да се разведе.
Добре – казах аз, – защото и на мен ми омръзна този брак, а и синът ми вече не е толкова малък. Осъзнах, че дори заради едно дете няма смисъл да поддържам семейство, което отдавна е престанало да съществува. Мисля, че се е запознала с мъж на работа и затова е искала развод. Но на мен ми беше все едно.
Накратко, съгласих се с развода и тя каза, че ще остави сина си при мен, но че ще й дам апартамента. Бях шокиран. Какъв апартамент? Този апартамент беше мой в началото, преди да се запознаем.
Защо трябва да съм длъжен да й го дам? И от друга страна, каква майка е тя. Не й пука за сина й, пука й за апартамента. Съжалявам, че синът ми има такава майка, а аз имах такава жена. Но ще отида в съда и ще се боря за сина си и за апартамента. Тя не заслужава нито едното, нито другото.
