Момчето погледнало през прозореца и казало на баба си: “Бабо, кога ще излизаме?” “Днес е студено, скъпи, до следващия път – отвърна тя, – а и има толкова много работа, че няма време за разходка.
Елена Петривна работеше на половин работен ден вкъщи, като плетеше шапки и шалове по поръчка. А сега имаше поръчка, трябваше да изплете комплект – шапка, ръкавици и шал. Но внукът ѝ продължавал да моли баба си да излезе на разходка.
“Добре, добре, уговорих я, хайде да се разходим, но не за дълго, днес навън е студено, а аз трябва да плета. Излязоха навън, беше безлюдно, всички вече се бяха прибрали вкъщи в това време. Внукът, разбира се, тичаше наоколо, но на жената вече ѝ беше студено. ‘Да вървим, Илюша, иначе ще се разболеем. Днес се разходихме малко и това е достатъчно – каза жената.
Но детето беше неспокойно, тичаше по цялата площадка, криеше се в детския лабиринт и стана тихо. Жената продължаваше да го вика и да го вика, но то мълчеше, затова тя влезе в лабиринта и го повика, а то ѝ каза: “Бабо, ето я куклата, да си я вземем. Елена Петровна влязла в лабиринта и видяла, че там има чувал и от него се чува свистене. Обхванал я ужас; тя отворила чувала и видяла дете, много малко, увито в тънка пелена.
Беше очевидно, че на детето му е студено, лицето му вече беше посиняло от студа. Тя го грабнала и го придърпала близо до себе си, за да го стопли. С треперещи ръце жената извикала линейка. Пристигнали линейка и полицаи. Детето било откарано в болница, а жената останала с него, за да даде показания пред полицаите. Полицаите попитали как е било намерено детето.
Елена Петривна каза, че внукът ѝ е намерил детето, той е тичал навсякъде, нямало е да чуе писъците на детето, ако той не я е извикал. Продължавайте да го правите!” похвали служителката. Жената все още се чудеше как е могла да изхвърли собствената си кръв, ако това не беше разбило сърцето ѝ. Служителят не можа да се сдържи да не се зачуди:
“Какво просто се случва: хората я хвърлят в боклука и я дават на някого, в днешно време не се чудим на нищо. Бабата го помолила да ѝ се обади и да види дали бебето е добре. Казали му, че детето е прегледано и проверено, всичко е наред, има лека хипотермия, но ще се оправи. Въпреки че каза, че ако е било по-дълго, бебето е нямало да оцелее. Те били освободени и жената и внукът ѝ си тръгнали. Каква работа, помисли си тя, днес със сигурност няма време за това, при цялото това треперене.
На сутринта решила да разбере за бебето и се обадила в болницата. Отначало не искали да ѝ кажат нищо: “Защо ви интересува и кой е свързан с бебето?”. попитаха от другата страна на телефона. “Ние не сме свързани с никого, просто искаме да знаем за бебето, защото вчера го намерихме аз и внукът ми”, отговорила Елена Петровна. Това е малко момиченце. Тя е добре.
Бих искала да я посетя и може би трябва да купим нещо, ще го донесем”. – По принцип не е позволено, но можем да направим изключение за спасителите, елате утре следобед. Донесете памперси и формула за новороденото – каза фелдшерът. На следващия ден, когато бяха купили всичко необходимо, двамата с Илюша отидоха да видят бебето.
Те бяха освободени. Бебето беше толкова малко и сладко, че жената не можа да сдържи сълзите си. Тя беше донесла със себе си широк шал от мека прежда в светлосиво с шарки по ръба, който беше изплела сама.
Един ден щяла да го изплете, не за да го продаде, а просто за да го изплете, и то лежало там, сякаш чакало своето време. Тя покри детето с нея и му пожела късмет, избърса сълзите му. Обадиха се отново и попитаха за съдбата на момиченцето; то се казваше София. Намерили небрежната майка и я лишили от права върху детето.
Скоро момиченцето било осиновено и едно бездетно семейство се влюбило в него от пръв поглед и го взело при себе си. Изминали осемнадесет години. Елена Петровна остаряла много забележимо, но все още била жизнена и енергична, пекла на внука си любимия му сладкиш: Обеща да дойде, беше много загадъчен и не каза нищо повече, само ме помоли да приготвя нещо хубаво, каза той,
че има изненада за нея. Вратата се отвори и влязоха Иля и момичето: “Бабо, запознай се с моята приятелка София, ние ще се оженим, ние сме като две половини на едно цяло, когато я видях, си помислих, че я познавам цял живот”.
“Уау, това е страхотна новина, Илюша, добре дошла в нашето семейство, София”, зарадва се жената. Момичето се смути, усмихна се и започна да размотава шала на палтото си; Елена Петровна го видя и онемя. “Имаш интересен шарен шал – каза жената на момичето. “Да, имам този шал при себе си, откакто се помня, и от много години не мога да се разделя с него; ценя го и го нося само рядко.
Елена Петровна, разбира се, позна този шал, който някога беше дала на едно намерено дете за късмет. Удивително е как става в живота: Иля спасил бъдещата си съпруга. Беше очевидно, че отгоре им е писано да бъдат заедно, а провидението беше това, което доведе момчето при нея в онзи ден, за да я спаси.
