Трябва да отида в Санкт Петербург за два или три дни. По работа. Купете си билет за влак. Резервирайте стая в хотела. Глупости. Със съвременните компютърни технологии това отнема десет-петнайсет минути. Първото нещо, което трябва да направите, е да резервирате мястото си за настаняване. Аз го правя със съпругата си:
“Как се казваше хотелът, в който отседнахме миналото лято? Онзи на улица “Антонова” – “Овсиенко”. Чувам отговора. “Точно така. Спомням си”. Отварям страницата на хотела и… не мога да разбера къде да отида, кой бутон да натисна?
Обаждам се на жена ми за помощ. Тя идва и бързо щраква необходимите връзки. Веднъж, два пъти и стаята е затворена. Жената се връща в кухнята. “Уау!”, мисля си аз, “Как го прави толкова добре?”.
Вторият номер е за резервиране на билети за Сапсан. Това е боклук, дори дворът на Боби може да го направи. Отивам на страницата и… Очите ми се стрелкат встрани от номера. Отново се обаждам на жена си: “Скъпа! Тук има толкова много влакове, че нищо не разбирам. Има твърде много вагони и други номера”.
Жена ми влиза, взема лаптопа, натиска бутоните и ме пита дали искам да остана във влака. Или срещу влака? И също така ме пита дали искам да седна на прозореца или на пътеката. Обслужването не може да се похвали. Всеки каприз за нашите пари. “Кажи ми банковия код, който дойде при теб”, нарежда другата ми половинка. Намирам се в тиха паника – “Къде отиваш? По телефона? О, Боже мой, къде си сложих телефона? Сигурно съм го загубила някъде.”
Скачам на крака и тичам из апартамента, за да търся смартфона си. “Между нас казано, държиш телефона си в ръката” – чувам гласа на съпругата си, когато отново минавам покрай нея. И така продължава. Е… Жена ми, след като попълва заявлението и напуска “Паникьосана и глупава.
Две в едно”, се връща в кухнята. А аз седя там, чакам борша и си мисля – “Изглежда, че всичко е наред, мога да тръгна на път с чиста дъска. Но аз съм сам в друг град. Къде да отида? Как ще намеря подходящия хотел? Какво да ям? И кой ще ме защити от Бронзовия конник?”
