– Престани да се тъпчеш със сладкиши – каза на Ксения майка ѝ. – Престани да се нагласяш пред огледалото… Ксения беше дебела. Беше ниска, очите ѝ бяха малки, бузите ѝ се показваха отзад, а косата ѝ беше тънка. А мама и татко бяха високи и слаби.
Защо в крайна сметка са се оказали като мен? Дори майка ми ме нарича с имена. И не само мама – притесняваше се тя. Ксения работеше като касиерка в един супермаркет. Срещаше се с най-различни клиенти. Но един мъж се откроявал за нея. Не, не в смисъл на любов. Не и в смисъла на любов и семейство. Мъжът приличаше на нейния дядо. На шестдесет години, поне. Сива коса, сива брада, приличаше на нещо от Микеланджело.
Винаги ѝ говореше с мила, нежна усмивка: “Дъщеря ми”. Винаги когато старецът идваше на касата ѝ, Ксения правеше всичко перфектно. И настроението ѝ веднага се подобряваше, защото старецът винаги намираше думи, които я правеха щастлива. Един ден старецът се приближи до леля си.
Ксения се усмихна щастливо на редовния си клиент: “Дебел човек, не се разсейвай! Кой ви е дал право да се държите грубо с едно момиче?” Продавачката изръмжа на Ксения: “Вие също не сте идеал за красота! Ушите ти са като локуми, а носът ти – като скиорски скок!” – Аз имам нормални уши – избъбри продавачката, ядоса се, взе касовата бележка и избяга. Но аз съм свикнала да не ме уважават заради външния ми вид.
– Но не трябва. Ти си с много наднормено тегло, дъщеря ми. Но ти знаеш това. Трябва да си боядисаш косата. И червилото си трябва да смениш… Думите на дядо останаха в съзнанието на Ксения. На следващия ден тя започна да тича. Отиде при един гримьор… “Ксения, колко си отслабнала! “Ти си красиво момиче – каза й майка й шест месеца по-късно. И не само майка ѝ забелязала промените в Ксюша. Момичето забеляза, че мъжете я заглеждат. “Ксюша, време е за твоето повишение.
Ще отговаряш за коридора с млечни продукти”, каза управителят на супермаркета. “Олга Захаривна Захаривна, аз не мога да успея!” – изплаши се момичето. “Ти успя да се справиш сама и можеш да управляваш отдела… Роднините и приятелите говорят за нещо, но ние не им обръщаме внимание. Но щом непознат човек каже същото, веднага обръщаме внимание. Защо се случва това?
