Олена живееше в съседство. В едно пиянско семейство. Вдигаха много шум, чукаха на вратата ни нощем и будеха Саша. Александра беше диагностицирана с диария на 8-годишна възраст. От този ден нататък на практика живеехме в болници. А когато си почивахме вкъщи от лечението, Олена редовно идваше при нас, което ме притесняваше.
Но ние я приемахме спокойно, за да се чувства Саша комфортно. Когато Саша заспиваше, Олена идваше в кухнята ми и казваше: “Позволи ми да ти помогна, леля Света. В същото време очите ѝ изразяваха такава топлина, сякаш току-що се беше върнала от ваканционен лагер, и аз започнах да слагам всичко от хладилника на масата.
И се обвинявах, че не съм се сетила да я нахраня по-рано. Дойде денят, в който лекарите й предложиха да остане вкъщи със семейството си. През последната нощ Саша каза: “Мамо, тази нощ спиш до мен”. “Разбира се, скъпа! Чух хриптящото й дишане до мен и в очите ми се появиха сълзи. И двете знаехме, че това няма да е скоро. Но не можехме да повярваме.
“Пусни ме, мамо. Уморена съм”, изведнъж каза Саша. “За какво говориш, скъпа? Лекарите говореха за друга операция. По-късно. – Нямам нужда от друга операция. Твърде уморена съм. Мълчах. – Мамо, защо не харесваш Лена? Тя е секси! Тя е най-добрата ми приятелка. Малката ми сестра. Каква си ти, каква си ти, Саша? Кой казва, че не я харесвам? – Мисля, че я харесвам. Тя е сладка.
Предай на Лена, че ще й кажа, че ще изпълня молбата й. След това Саша заспа. Той си тръгна тихо, в съня си. Без викове, без притеснения. На сутринта спря да плаче. Всички сълзи бяха изчезнали през нощта.
Олена се върна от училище както обикновено. Тя забеляза едно огледало, покрито с чаршаф, и започна да плаче. Облегнала главата си на рамката на вратата и заплакала. Съжалявам – извика тя. – Тя изчака един момент. Влезте. Заведох я в кухнята. Направих сандвичи и чай със замаяни ръце. – Тя каза, че ще направи всичко, което поискаш. Какво е това? Даша въздъхна и закри устата си с ръка. – Тя не беше мълчалива. – “Срам ме е! Не мога да го направя.
Въпреки това настоях и Елена ми каза, че когато с дъщеря ми са си говорили за това каква ще бъде Александра в Божието царство, тя се е молила на Бога да даде на Елена други родители. Месец по-късно настойническият съвет взе Елена. Тя не плачеше. Коля, който видя целия процес, каза:
“Не им пукаше. Взеха я и това е добре. Може би ще си я вземем, нали? Ще уредим попечителство. Тя е добро момиче. Не можех да повярвам на ушите си. Какво казва тя? Трябва ли да вземем Елена? – Помисли си. Саша би искала това. Помислете! Мислех за това.
Коля беше прав, знаех го. Но как можех да обичам това дете? Освен това то постоянно ми досаждаше. Тя беше ужасна майка. Но нима майка е тази, която не я обича? Дълго време си мислех, че… не ми е позволено да бъда майка. Страхувах се да раждам други… Съгласна съм.
– казах на съпруга си на следващия ден на обяд. Няколко месеца по-късно продадохме апартамента и купихме друг, по-далеч от старата ни къща. По-далеч от Иванов. Успяхме да станем настойници на Елена. Коля каза, че се надява в бъдеще да я осинови. А шест месеца по-късно изведнъж се оказа, че съм бременна. По някаква причина Елена продължаваше да подскача.
– Ура! Тя е жива! Тя е жива! Мисля, че точно тогава й се усмихнах искрено. За първи път. – Защо се забавляваш? Мислиш, че едно бебе е смешно? Да, смятам! Разбира се, че е смешно, леля Света! То е забавно и прекрасно!
Ленка вече беше на единайсет години и се опитваше да ми помогне. Това бавно топеше леда в сърцето ми. Беше се родило здраво бебе. Занесох го вкъщи, сложих го в креватчето му и отидох в кухнята. Елена се втурна в стаята и започна да крещи. “Аз влязох там.” “Усмихни се! Мамо, погледни, усмихни се!
