Тя носеше нежното име Фани. Всяка събота тя идваше на вечеря при племенника си и семейството му. Събуваше дребните си обувки в коридора, изваждаше от маншета си дантелена кърпичка, издухваше сухия си нос с класическата си гърбица и отиваше в кухнята.
Там щеше да предаде непроменената питка на Мрия и да измие ръцете си дълго и старателно. Щеше да остави след себе си аромата на сухи листа, накиснали се на слънце – любимия ѝ аромат от стария ѝ тайник. Изобщо приличаше на есенни листа – леки, свежи и веещи се при всеки полъх на вятъра. Беше сама – бездетна, без съпруга си, който се бе появил в живота ѝ твърде рано и твърде кратко. Цялото ѝ семейство се състоеше от съпругата на отдавна изгубения ѝ по-малък брат, племенника ѝ, съпругата му и децата.
Децата малко я плашеха, не знаеше как да разговаря с тях и не виждаше смисъл. Те й се подиграваха и я наричаха “леля”. Фани дойде да поговори със съпругата на брат си. И двамата бяха големи интелектуалци, които четяха френски и немски романи в оригинал, имаха еднакъв вкус към литературата, политиката и си изграждаха собствено мнение.
И двамата се шегуваха с финес и вкус за общите си познати. Фани разказваше невероятни истории за френската опера, Париж и необичайните съветски униформи. Понякога вземаше със себе си няколко тежки албума, подвързани в кадифе, с катарами, които миришеха на парфюм. Тези албуми бяха пълни с тънки дами в огромни шапки и луксозни рокли, които кокетно позират край масите за хазарт, и с парфюмирани господа в смокинги. После жената на брат му отлетя в небето и малката, неусмихната Фани, която беше най-голямата, започна да се губи. Племенникът се посъветвал с жена си и я върнал у дома. Тя заживяла тихо в стаята си, следвайки отдавна установения график.
Преди вечеря тя винаги препичаше хляба на печката, за да не се изцапа, държеше лъжица в стаята си под дантелена кърпа и дълго време съхраняваше добър белгийски шоколад в чекмеджето на бюрото си, като от време на време чупеше малки парченца. Живееше тихо и си отиваше също толкова тихо, бавно. С времето спря да разпознава хората около себе си.
Живееше свой собствен живот, като бавно протягаше тънката си ръка към тавана и се усмихваше леко на ръба на устните на някой, когото познаваше добре, видим само за нея самата. Тя си тръгна бавно, в съня си. Само че никога не се събуди. Като крехко, ароматно есенно листо, което случайно бе изхвърлила от миналия си живот. Не обичаше да говори за себе си, другарите ѝ отдавна бяха отишли в друг свят и на всички им се струваше, че винаги е била малка спретната старица с носна кърпа на главата.
Само семейството ѝ знае, че тя е блестящ лекар, преминал през две войни – Финландската и Патриотичната. Че е извършвала чудеса от героизъм, като е сваляла войниците от гърбовете им. Че най-нещастните случаи са били нейна работа. Че наградите не се побираха от едната страна на палтото ѝ.
Че генералът, чиито крака е спасила, я е търсил из целия Съюз, за да ѝ предложи брак. А тя отказвала, защото сърцето ѝ принадлежало на много хора и на професията ѝ. Колко странен е животът и колко много неща са срещу нас. Колко често не знаем с кого сме. И колко крехки са оранжерийните цветя, които държат с крехките си корени тази огромна и тежка Земя.
