Преди три години имах дъщеря от женен мъж. По онова време той много искаше да има деца, но двамата със съпругата му не можеха да имат дете. Този мъж ми обеща, че ще напусне съпругата си, ако му родя дете. Аз родих дете и той си тръгна, но ме остави!
Нямах особено желание да ставам млада майка, но страхувайки се от осъждането на семейството ми, не предадох дъщеря си на сиропиталището. Трудно ми е да се занимавам с нея. Трудно ми е да приема, че дъщеря ми е просто едно дете.
Тя издава звуци, понякога думи, но не може да образува изречения. Не разбирам какво иска, а тя не знае как да изрази това, което иска. Първоначално имахме проблеми със стола.
Тя можеше да седне на стола, да седи половин час, после да стане и да се измокри. Случвало ми се е да й се скарам за това… Мислех, че това ще помогне, но не се получи. А дъщеря ми никога не ме слушаше.
Тя винаги рисуваше по стените, аз винаги й крещях, но без резултат. Един ден успях да я оставя при майка ми и да си почина три дни. О… ако знаехте само какво бих направила за такъв бездетен живот…
Майка ми все ми повтаря, че после ще стане по-лесно, но това време така и не идва, а на мен ми омръзна да чакам. Да, срам ме е да кажа, че мразя детето си, но го мразя…
