Надежда Павловна се върна вкъщи с пълен куфар – “Дъще, ето че майка ти най-после се реши! Днес празнуваме моята заслужена почивка! Дъщерята излязла в коридора, помогнала на майка си да се съблече, взела куфарите и изненадано попитала: – Какво е това? “Настя, всичко означава всичко, аз се примирих.
Сега съм пенсионер. Ще си стоя вкъщи, ще плета чорапи за внуците си, ще засадя зеленчукова градина и ще затварям буркани за зимата.” – “Мамо, какви чорапи? Ти дори нямаш внуци. Аз дори нямам внуци, мързеливо копеле. Няма значение, отивам на село да прекопая градината. Настя все още не можеше да повярва на ушите си. Майка ѝ скоро имаше лекции, беше написала програмата. Не можеше да я остави така.
На вечеря Надя каза на дъщеря си, че се е скарала с ръководителя на катедрата. Той довел в катедрата една млада преподавателка и ѝ дал всичките си занятия. Когато Надя започнала да се възмущава, той й казал цивилизовано, че е време да отстъпи мястото си на по-младите. Младият мъж се оказал не друг, а синът на декана.
– “Но не се притеснявайте, Надежда Павловна, догодина ще оставя част от практиката на вас, още повече че вие пишете програма. В събота майката на Настя я заведе на село. Тя не можа да я убеди. Настя си тръгна, а Надя започна да оглежда къщата. Беше я наследила от майка си. Къщата се нуждаеше от боядисване и няколко ремонта. Иначе беше доста прилична. Един съсед се появи зад оградата.
Познаваше го още от детството си. Надя беше много щастлива да види Антон. Оказа се, че той е продал къщата. Антон се изказа много ласкаво за купувача: “Надявам се, че ще станете приятели с него, леля Надя. Надя искаше да остане сама. Колкото и да се опитваше да се контролира, тя все още беше много разстроена. Беше посветила целия си живот на института, защити докторска дисертация, написа много статии, а студентите обичаха лекциите ѝ.
И какво има сега? Общо взето всичко е съсипано, съпругът ѝ си е отишъл, дъщеря ѝ се омъжва и тя ще остане сама. Няколко дни по-късно, след като се установила в селото, тя най-сетне решила да отиде да пазарува. Запалила старата си кола, която била наследила от майка си, и потеглила. На паркинга почти нямало място, но тя спряла пред един джип и паркирала. Изведнъж някой бутна колата ѝ отзад.
Видя, че това е джипът, на който беше заел мястото за паркиране. Зад волана седеше сив мъж. Той се извинил и предложил да плати за ремонта. Размениха си номерата и той обеща да ѝ се обади отново. Надя не смяташе, че ще го направи. Но Олександър Степанович се оказал порядъчен човек и се обадил. Срещнали се в автосервиз и поправили колата ѝ. На сутринта, докато Надя пиела чай на верандата, чула шум от съседите. Надя отишла до оградата и видяла новия си приятел, който се оказал неин съсед. И двамата много се зарадваха на срещата и Олександър я покани на чай. Той ѝ разказал, че дълги години е работил като началник на охраната, но наскоро са го помолили да се пенсионира.
– “Сега с Надя ще отглеждаме зеленчуци заедно”, пошегува се той. Няколко седмици по-късно неин приятел от института я посещава. Тя ѝ казала, че Василий Семенович ѝ се извинил и я помолил да се върне. Новият учител дори не можел да намери общ език с учениците. “Ето това искаш – помисли си Надя, а после каза на глас: – Кажи на Васил Семенович, че съм му благодарна, че благодарение на него съм намерила сродната си душа и че скоро ще дойда в института да си подам оставката. Ще се омъжвам, скъпи. Приятелката ѝ онемя, Надя се приближи до оградата и извика: – Скъпа, запали колата, отиваме в града да пазаруваме и вземи Татяна Фьодоровна с нас!
