Бях само на 6 години, когато родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа. Излишно е да казвам, че няколко години не можех да го преодолея. Тогава баба ми ме взе при себе си, за да ме отгледа. Нямах дядо, а баба ми беше пенсионерка, но чичо ми често ѝ изпращаше пари, така че живеехме добре. Баба ми стана основният човек в живота ми.
Не исках да я напускам нито за миг, винаги се въртях около нея като пчеличка и обичах баба си толкова, колкото и майка си. Баба ми ми помагаше с домашните, споделяше ми житейския си опит и проявяваше неизмерима грижа към мен.
За съжаление всички хубави неща в живота свършват. Баба ми се разболя много тежко. Тя имаше сериозен проблем със сърцето и трябваше да остане в болницата няколко дни под строгия надзор на лекарите. Баба ми много се гордееше, че мога да се грижа сама за къщата.
Веднъж баба ми не се върна от болницата… в този момент вече бях психически подготвена за това. Тя ми обясни, че животът е цикличен и никой не живее вечно. Баба ми каза, че вече съм възрастна и много умна за възрастта си, дотолкова, че мога да живея сама и да се грижа за себе си. Знаете ли, баба ми не ме изостави тогава.
Тя започна да ме посещава все по-често в сънищата ми и аз чаках цял ден, за да си легна и да й споделя всичко, което ми се беше случило през деня. И тази история се случи, докато бях в болницата след раждането на първото ни дете. Роди се момченце и в съня си видях как баба ми ме моли (Ев/В) да нарека сина си Костя в чест на нейния съпруг, моя дядо.
Когато казах на съпруга си, веднага отидох в болницата, защото той само се изсмя и каза, че говоря глупости. Натъжих се, когато видях друго име в акта за раждане на сина ми. Съпругът ми познаваше историята ми с родителите ми и баба ми. Можеше да ме срещне наполовина, но очевидно егото му беше по-силно.
