Родителите ми се разведоха, когато бях дете. Майка ми изневери на баща ми с най-добрия му приятел и той не можа да го понесе и не можа да ѝ прости. Баща ми остави голямата ни къща на майка ми, захвърли документите и си тръгна. Отиде в друга държава, далеч от майка ми, и никога повече не я видя и не я чу. Рядко разговарях с баща си.
Само ако ми се обаждаше по празниците. Живеех с мама в нашата къща, всичко беше наред. Запознах се с мъжа, за когото щях да се омъжа. Едва сега се появи въпросът за жилището. Годеникът ми имаше апартамент под наем и аз не бях доволна от това. Затова решихме да превърнем вилата в истинска къща, под формата на дача, където да живеем спокойно дори през зимата.
С майка ми събрахме документите и зачакахме новината. Оказа се, че докато баща ми предаде документите обратно на майка ми, и двамата трябваше да се явят в съда, но заради странностите си не искаха да пресичат пътищата си. Така че въпросът с къщата остана във въздуха. Наложи се родителите ми незабавно да се обърнат към съда и да разрешат този въпрос. Още повече че наближаваше денят на сватбата ми и аз исках да започна семейния си живот гладко.
Точно тогава баща ми ми се обади, поздрави ме за празника и каза, че иска да се срещне с мен. Не му обясних за къщата по телефона, реших, че ще е по-добре да му кажа всичко на живо. Срещнахме се, баща ми ми даде златна верижка
И тогава започнах да говоря: “Как може да не е регистриран на името на майка ми? Дадох й всички документи!” Татко каза: – Да, но трябваше да дойдеш в съда, но сега можеш да си тръгнеш, преди да е станало твърде късно. – Няма да ходя никъде с тази жена …. Ако трябва да подпишеш нещо, ще ти изпратя електронен подпис, не е нужно да ходиш в съда.
Разказах всичко на майка ми. А тя недоволстваше: – Значи всичко е по моя вина, след като тогава не съм виждала никакви проблеми със съда! Той си е виновен, аз няма да поправям грешките му, нека сам да дойде и да реши всичко. Времето минава и нищо не се променя. Не разбирам родителите си. Накрая, можем ли да останем на пътя, толкова ли им е трудно да отидат и да подпишат някакви документи за моето по-добро бъдеще? Изглежда, че недоволството им е по-голямо от моето щастие.
