Наскоро се сприятелих с една възрастна жена. Срещнах я случайно на улицата. Сутрин водех детето си на детска градина и след това вършех домашните си задължения. Забелязах една възрастна жена да върви към мен.
В ръката си държеше пръчка и продължаваше да удря с нея по земята. Изведнъж тя забави ход и спря, затова се приближих до нея, за да видя дали е добре, и ѝ предложих да ѝ помогна. Тя ми каза, че отива до магазина за хранителни стоки, за да си купи нещо за ядене. Предложих да ѝ помогна и тя с удоволствие прие. Хванах баба за ръка и тръгнахме. Стана ми ясно, че тя е сляпа.
В очите ѝ цареше пълен мрак. От много години не беше виждала слънчева светлина. Но въпреки това редовно, въпреки лошото време, дори през дъждовната есен или зима, тя винаги излиза, отива в най-близкия до дома ѝ супермаркет, понякога дори в аптеката, и си купува необходимите лекарства.
Оказва се, че всички тук я познават. Учудих се, че е сляпа, но тя се разхожда свободно по оживените улици на мегаполиса, където има опасност на всяка крачка, особено когато магистралата е толкова близо. Баба ми разказа, че има болен съпруг, който изпитва болки в краката и не излиза от къщи.
Двамата имат две деца, които редовно ги посещават и им се обаждат, но живеят отделно. Честно казано, това изненада и мен. Ако имах сляпа майка, нямаше да я оставя сама, винаги щях да съм с нея. Баба ми е сляпа от много години, но знае наизуст всяка скала и храст. Казва, че дори не се нуждае от помощта на социален работник.
Готви и чисти къщата сама, без никаква помощ. Служителите в супермаркета я посрещат с усмивка: всички я познават и й помагат да пазарува. Този път й помогнах и аз. Преди си мислех, че е невъзможно да се живее без зрение, но изглежда, че хората го правят – те наистина се наслаждават на този невидим живот…
